Джефри Арчър - Четвъртата власт

На другия ден Луби се върна на улица „Шул“. Извади хартийката от джоба си и известно време я разглежда. Все още нямаше представа какво биха могли да му дадат за нея. След като цял час зяпа през витрините, уверено влезе във фурната и подаде банкнотата на мъжа зад щанда. Хлебарят я взе и го погледна въпросително. Луби с надежда посочи един хляб на лавицата зад него и човекът му го подаде. Доволно от сделката, момчето понечи да си тръгне, но хлебарят му извика:

— Да не си забравиш рестото.

Луби се обърна. Не разбираше какво му говори. После видя, че мъжът прибира банкнотата в една тенекиена кутия и вади няколко монети и му ги подава.

Щом излезе на улицата, шестгодишният хлапак с огромен интерес разгледа монетите. От едната им страна имаше цифри, от другата — глава на човек, когото не познаваше.

Насърчен, той отиде в грънчарницата и за половината от монетите купи паница — надяваше се, че майка му ще може да я използва за нещо.

След това се отби при бижутера господин Лекски и пак загледа красивата брошка, изложена в центъра на витрината. Луби отвори вратата и се приближи до щанда, зад който стоеше възрастен мъж с костюм и вратовръзка.

— Какво обичаш, малкия? — като се наведе, попита господин Лекски.

— Искам да купя онази брошка за майка ми — отвърна Луби и посочи към витрината с надеждата, че думите му звучат уверено. После разтвори юмрук и показа трите монети, останали от сутрешните му сделки.

Старецът не се засмя, а внимателно му обясни, че му трябват много повече пари. Момчето се изчерви, стисна пръсти и бързо се отправи към вратата.

— Но защо не дойдеш пак утре? — предложи му бижутерът. — Може би ще открия нещо за теб. — Лицето на Луби беше съвсем червено; той изтича на улицата, без да поглежда назад.

Тази нощ не успя да заспи. Постоянно си повтаряше думите на господин Лекски. На следващата сутрин стоеше пред магазина много преди старецът да пристигне. И научи от него първия си урок: хората, които можеха да си позволят да купуват бижута, не ставаха рано.

Господин Лекски, градски съветник, бе толкова впечатлен от невероятната смелост на шестгодишното момче да влезе в магазина му само с шепа дребни монети, че през следващите няколко седмици отговаряше на постоянния му поток от въпроси. Не след дълго Луби започна всяка сутрин да се отбива при него за няколко минути. Ала винаги изчакваше навън, ако старецът обслужваше някого. Влизаше едва след като клиентът си тръгнеше, заставаше до щанда и изстрелваше въпросите, които беше измислил предишната вечер.

Господин Лекски с одобрение забеляза, че момчето никога не задава повторно един и същ въпрос и че винаги щом в магазина влезе някой, бързо отстъпва в ъгъла и се скрива зад неговия вестник. Макар че разлистваше страниците, старецът не знаеше дали чете, или просто гледа снимките.

Една вечер, след като заключи магазина, господин Лекски отведе Луби отзад и му показа автомобила си. Очите на момчето се разшириха, когато чу, че това великолепно нещо можело да се движи само, без да го тегли кон.

— Но той няма крака — възкликна Луби, отвори вратата и се качи до бижутера. Когато старецът запали двигателя, хлапето се уплаши и му се пригади. Но въпреки факта, че едва виждаше над таблото, след секунди вече искаше да седне на мястото на шофьора.

Господин Лекски подкара през града и го остави пред дома му. Луби незабавно се втурна в кухнята и извика на майка си:

— Някой ден ще си имам мой автомобил. — Зелта се усмихна и не спомена, че дори равинът има само велосипед. Тя продължи да кърми най-малкото си дете и за кой ли път мислено се закле, че ще й е последното. Бързо растящият Луби вече не можеше да се смества на дюшека при сестрите и братята си. В последно време се налагаше да се задоволи със старите вестници на равина, постлани край огнището.

Почти веднага след здрачаване децата започваха да се борят за място на дюшека: семейство Хох не можеше да си позволи да разхищава малкия си запас от свещи, за да удължава деня. Вечер след вечер Луби лягаше край огъня, като си мислеше за автомобила на господин Лекски и се опитваше да докаже, че майка му греши. После си спомни за брошката, която Зелта носеше на Рош Ашана. Започна да брои на пръсти и пресметна, че ще трябва да почака още месец и половина, за да изпълни вече оформящия се в главата му план.

Луби не спа почти цялата нощ преди Рош Ашана. На следващата сутрин очите му рядко се откъсваха от Зелта — или по-точно от брошката, която носеше. След службата я изненада, като на излизане от синагогата се вкопчи в ръката й, нещо, което не беше правил от третия си рожден ден. Когато се прибраха, той седна на пода и проследи с поглед майка си, докато тя откопчаваше малкия накит от роклята си. За миг Зелта впери очи в наследствената брошка, извади разхлабената дъска на пода и внимателно прибра бижуто в старата картонена кутия.