Джефри Арчър - Четвъртата власт

Къщичката, в която живееха, бе принадлежала на чичото на майка му, равин. Равинът беше молил Зелта да не се омъжва за Сергей Хох, син на местен търговец на добитък. Момичето бе прекалено свенливо, за да признае на чичо си, че носи детето на Сергей. Макар че тя наруши волята му, равинът подари къщата на новобрачните.

Когато Луби се появи на бял свят, четирите стаи вече бяха претъпкани. Когато прохождаше, семейството се увеличи с нов брат и втора сестра.

Баща му, когото почти не виждаха, всяка сутрин излизаше малко след изгрев-слънце и се прибираше чак след залез.

Майката обясни на Луби, че ходел на работа.

— А какво работи? — попита момчето.

— Грижи се за добитъка, който му остави дядо ти. — Майка му не се преструваше, че няколкото крави и телета са стадо.

— И къде работи татко? — настоя Луби.

— На полето от другата страна на града.

— Какво е „град“? — не преставаше детето.

Зелта продължи да отговаря на въпросите му, докато най-после то не заспа в ръцете й.

Равинът никога не споменаваше пред него за баща му, но често му обясняваше, че като млада майка му била ухажвана от много почитатели, тъй като била не само най-красивото, но и най-умното момиче в града. С такова начало в живота тя можела да стане учителка, казваше равинът, ала сега трябвало да се задоволи да предаде знанията си на постоянно увеличаващото й се семейство.

Но единствено Луби от всичките й деца отговаряше на усилията й, седеше в краката й и поглъщаше всяка нейна дума и отговорите на въпросите, които й задаваше. Равинът бе заинтригуван от неговите успехи — и се безпокоеше коя страна от рода ще вземе връх в характера на момчето.

Страховете му се появиха, когато Луби започна да пълзи и откри входната врата: от този момент той отклони вниманието си от прикованата за кухненската печка Зелта и го насочи към баща си и мястото, на което той отиваше всяка сутрин.

Когато се изправи на два крака, Луби натисна бравата, а щом проходи, излезе навън, в по-големия свят, обитаван от баща му. В продължение на няколко седмици той се задоволяваше да го държи за ръка по павираните улици на спящия град на път за полето, където таткото се грижеше за добитъка.

Но скоро се отегчи от кравите, които просто се мотаеха наоколо в очакване да ги издоят и по-късно да родят телетата си. Искаше да открие какво става в града, който тъкмо се събуждаше, докато го прекосяваха.

Да се нарече Дуски „град“ навярно е преувеличение, защото се състоеше само от няколко реда каменни къщи, пет-шест магазина, кръчма, малка синагога, в която всяка събота майката на Луби водеше цялото семейство, и градски съвет. Но за момчето това бе най-вълнуващото място на земята.

Една сутрин без никакви обяснения баща му завърза две крави и ги поведе обратно към града. Луби весело подтичваше край него и изстрелваше въпрос след въпрос за намеренията му. Но за разлика от въпросите, които задаваше на майка си, невинаги получаваше отговори. Баща му просто казваше: „Почакай и ще видиш“. Когато стигнаха в предградията на Дуски, поведоха кравите към пазара.

Баща му спря на едно не особено оживено място. Луби реши, че няма смисъл да го пита защо е избрал точно това място, тъй като знаеше, че едва ли ще получи отговор. Баща и син дълго стояха в мълчание. Изтече доста време, докато някой прояви интерес към стоката им.

Момчето очаровано гледаше хората, които започнаха да обикалят около кравите. Някои ги побутваха, други просто даваха мнението си за цената им на езици, каквито той никога не беше чувал. Луби осъзна недостатъка на това, че баща му говори само един език в град, разположен на границите на три държави. Той зяпаше с неразбиращ поглед повечето от онези, които му обясняваха нещо, след като бяха разгледали мършавите животни.

Когато най-после получи предложение на познат му език, баща му незабавно го прие, без да се опитва да се пазари. Бяха разменени няколко пъстри хартийки, кравите бяха предадени на новия им собственик и баща му закрачи към пазара, където купи чувал жито, щайга картофи, малко пържени рибени кюфтенца, дрехи, чифт обувки втора ръка, които ужасно се нуждаеха от обущар, и още някои неща, включително шейна и голяма пиринчена тока, навярно според него необходима на някой от семейството. На Луби му се стори странно, че докато другите се пазарят с продавачите, татко му винаги дава колкото му поискат.

На връщане баща му се отби в единствената градска кръчма и остави момчето да пази покупките отвън. Едва след залез-слънце, пресушил поне две бутилки сливовица, той се появи отново и с радост позволи на Луби да тегли натоварената шейна с една ръка и да го подкрепя с другата.