Джефри Арчър - Четвъртата власт

— Около двеста и шейсет хиляди броя — отвърна немецът. — А другият ни ежедневник във Франкфурт спокойно продава по над двеста хиляди броя.

— Колко вестника имате? — небрежно попита Дик и отново взе приборите си.

— Само тези два. Преди войната бяха седемнайсет, както и няколко специализирани научни списания. Но докато не отменят всички ограничения, не мога да се надявам да постигна старото положение.

— Но аз си мислех, че на евреите — самият аз съм евреин… — Хан отново се изненада. — … е било забранено да притежават вестници.

— Точно така, капитан Армстронг. Но аз продадох всичките си акции на своя партньор, който не беше евреин, и той ми ги върна на същата цена само дни след края на войната.

— Ами списанията? — попита Дик. — Дали ще носят печалби в тези тежки времена?

— О, да. Всъщност в бъдеще списанията могат да се окажат по-печеливши от вестниците. Преди войната моята компания притежаваше лъвския пай от немските научни издания. Но от момента на нахлуването на Хитлер в Полша ни забраниха да публикуваме всичко, което би могло да се окаже полезно за враговете на Третия райх. В момента съм натрупал осемгодишни непубликувани проучвания, включително повечето от научните статии, написани в Германия по време на войната. Издателският свят би платил добри пари за такъв материал.

— Какво ви пречи да го публикувате сега?

— Лондонската издателска къща, с която имах договор, вече не желае да разпространява публикациите ми.

Електрическата крушка на тавана внезапно угасна и в средата на масата поставиха малка торта с една-единствена свещичка.

— И защо? — попита Армстронг. Нямаше намерение да прекъсне разговора, макар Арно Шулц да духаше свещта под аплодисментите на другите гости.

— Защото единственият син на председателя на директорския борд бил убит на брега на Дюнкерк 17 17 Пристанище в Северна Франция, от което през 1940 година се евакуират съюзническите сили. — Б.пр. — отвърна Хан, докато поднасяха на Дик най-голямото парче от тортата. — Няколко пъти му писах, за да изразя съболезнованията си, но той просто не ми отговори.

— В Англия има и други издателства — след като опита от тортата, рече Армстронг.

— Да, но в момента договорът не ми позволява да се обръщам към тях. Трябва да изчакам още няколко месеца. Вече реших коя лондонска издателска къща е най-подходяща, за да представлява моите интереси.

— Нима? — като избърса устата си, попита Дик.

— Ако имате време, капитан Армстронг — отвърна немският издател, — за мен ще е чест да ви покажа пресите си.

— В момента съм извънредно ангажиран.

— Напълно ви разбирам — каза Хан.

— Но бих могъл да се отбия, когато посещавам американския сектор.

— Заповядайте.

След вечерята Армстронг благодари на домакина си за незабравимото тържество и прецени заминаването си така, че да излезе едновременно с Юлиус Хан.

— Надявам се скоро пак да се срещнем — на сбогуване каза немецът.

— Непременно — отвърна Дик и се ръкува с най-близкия приятел на Арно Шулц.

Когато няколко минути преди полунощ се прибра в апартамента си, Шарлот вече спеше. Той се съблече, наметна халата си, тихо се качи в стаята на Дейвид и поседя известно време до креватчето му.

— Ще ти построя империя — прошепна Армстронг, — която някой ден с гордост ще наследиш.

На следващата сутрин докладва на полковник Оукшот, че е присъствал на тържеството по случай шейсетия рожден ден на Арно Шулц, но не и това, че се е запознал с Юлиус Хан. Полковникът му съобщи, че Форсдайк искал пак да го прати в руския сектор. Армстронг обеща да позвъни на майора, ала не прибави, че първо възнамерява да посети американския сектор.

— Между другото, Дик — каза Оукшот, — изобщо не видях статията ти за отношението към немците в нашите военнопленнически лагери.

— Не, господин полковник. Със съжаление трябва да кажа, че проклетите шваби не искаха да ми съдействат. Боя се, че просто си изгубих времето.

— Не съм чак толкова изненадан — отвърна полковникът. — Предупредих те…

— И се оказахте прав, господин полковник.

— Жалко, защото все пак ми се струва важно да си възвърнем доверието на тези хора.

— Не бих могъл да съм по-съгласен с вас, господин полковник. И ви уверявам, че се опитвам да направя всичко възможно.

— Зная, Дик. Как е „Телеграф“ в тези тежки времена?

— Никога не е бил в по-добро състояние. От идващия месец ще имаме неделно издание, а ежедневникът продължава да чупи рекордите.