Джефри Арчър - Четвъртата власт

На следващата сутрин собственикът на „Кроникъл“ стана няколко минути преди шест и напусна хотела дълго преди Сюзан да се събуди. Отиде на Пит стрийт и спря на всяка вестникарска будка. Не беше толкова зле, колкото първия път с „Газет“, но можеше да е и много по-добре.

Във фоайето каза на пазача, че иска да се види с главния редактор и генералния директор веднага щом дойдат, и нареди незабавно да му пратят ключар. Този път никой не го попита кой е.

Таунсенд седна на стола на сър Съмърсет и се зачете в сутрешното издание на „Кроникъл“. Водеше си бележки и когато стигна до края, започна да се разхожда из кабинета, като от време на време спираше да погледне към пристанището. Няколко минути по-късно се появи ключарят и той му обясни точно какво желае.

— Кога? — попита човекът.

— Веднага. — Кийт се върна на бюрото си. Чудеше се кой от двамата мъже ще пристигне пръв. Наложи се да почака още четирийсет минути преди на вратата да се почука. Ник Уотсън го завари потънал в дебела папка.

— Ужасно съжалявам, Кийт — започна главният редактор. — Нямах представа, че ще си тук толкова рано още в първия ден. — Таунсенд вдигна поглед и Уотсън прибави: — Може ли да побързаме, защото в десет имам редакционен съвет.

— Днес няма да водиш съвета — отвърна Кийт. — Вече натоварих с това Брус Кели.

— Какво? Но аз съм главният редактор — възрази Ник.

— Вече не — каза Таунсенд. — Повишавам те.

— Повишаваш ли ме?

— Да. Ще можеш да прочетеш съобщението в утрешния вестник. Ти ще си първият почетен редактор на „Кроникъл“.

— Какво означава това?

— Означава, че вече не си главен редактор. — Таунсенд замълча, за да го остави да смели тази информация. — Не се безпокой, Ник. Получаваш страхотно звание и едногодишна пълна заплата.

— Но нали каза на сър Съмърсет, че с нетърпение очакваш да работиш с мен. Много добре те чух.

— Зная, Ник. — Кийт леко се изчерви. — Съжалявам… — Щеше да довърши изречението, ако на вратата отново не се почука.

Влезе Дънкан Алекзандър.

— Извинявай, че те безпокоя, Кийт, но някой е сменил ключалката на вратата на кабинета ми.

Ивнинг Кроникъл

20 ноември 1947

Този щастлив ден

Сияещата принцеса Елизабет се венчава за своя благороден моряк

Шарлот реши да не присъства на тържеството по случай шейсетия рожден ден на Арно Шулц, защото не искаше да остави Дейвид на немската му бавачка. След завръщането й от Лион Дик се държеше по-внимателно и понякога дори се прибираше вкъщи навреме, за да види първородния си син, преди да го приспят.

Армстронг тръгна за дома на Арно малко след седем, като увери Шарлот, че само ще се отбие да се чукне с главния редактор. Тя се усмихна и му обеща, че когато се върне, вечерята ще е готова.

Дик се надяваше да пристигне преди да са седнали на масата, за да се размине само с някоя и друга чаша на крак. После дори можеше да му остане време да поиграе покер с Макс Саквил.

Почука на вратата на Арно Шулц в осем без нещо и щом домакинът го въведе в оживената всекидневна, разбра, че чакат само него, за да седнат на вечеря. Запознаха го с приятелите на редактора, които го приветстваха като почетен гост.

След като Арно му донесе чаша бяло вино — от бутилка, която не идваше от френския сектор, установи Дик — го отведоха в малката трапезария и го настаниха до някой си Юлиус Хан. Шулц го представи като „моят най-стар приятел и най-голям конкурент“.

Беше чувал това име, но в първия момент не можа да се сети къде. Отначало не обърна внимание на Хан и се съсредоточи върху храната. Опита рядката супа и се чудеше от месото на какво животно е приготвена, когато мъжът започна да го разпитва за положението в Лондон. Армстронг осъзна, че този човек познава британската столица много по-добре от самия него.

— Надявам се, че скоро ще отменят ограниченията за пътуване — каза Хан. — Налага ми се отново да посетя вашата страна.

— Не разбирам защо съюзниците още не са постигнали съгласие по този въпрос — отвърна Дик, докато госпожа Шулц му поднасяше чиния със заешки пай.

— Това ме безпокои — рече Хан. — Става ми все по-трудно да следя някои от деловите си интереси в Лондон. — И изведнъж Армстронг си спомни кой е Хан и остави ножа си в чинията. Хан бе собственик на „Берлинер“, конкурентния вестник, издаван в американския сектор. Но какво друго притежаваше?

— Отдавна исках да се запозная с вас — каза Дик. Хан очевидно се изненада, защото до този момент капитан Армстронг не беше проявил никакъв интерес към него. — Какъв е тиражът на „Берлинер“? — попита британският офицер. Не че не знаеше, но искаше да завърже разговор преди да зададе въпроса, който всъщност го интересуваше.