Джефри Арчър - Четвъртата власт

— И начинът на изплащане определено се нуждае от коригиране — прибави Тревър.

— Колко време ще отнеме уреждането на тези проблеми? — попита Кийт. — Довечера имам среща в Аделаида и трябва да хвана следобеден полет. — Двамата мъже се спогледаха скептично.

Опасенията им се оказаха основателни. Адвокатите на страните прекараха цялата сутрин в доуреждане на условията. Проверката на цифрите отне още повече време на счетоводителите. Никой не отиде да обядва и към три Таунсенд започна нетърпеливо да си поглежда часовника. Въпреки че нервно крачеше из стаята и даваше едносрични отговори на дългите въпроси, окончателният документ бе готов за подпис едва в пет и няколко минути.

Кийт облекчено въздъхна, когато адвокатите най-после се изправиха и започнаха да разкършват схванатите си гърбове. Отново си погледна часовника и откри, че все още може да успее за самолета. Благодари на двамата си съветници и тъкмо се ръкуваше с представителите на другата страна, когато в стаята влезе сър Съмърсет, следван от главния редактор и генералния директор на „Кроникъл“.

— Съобщиха ми, че най-после сме постигнали споразумение — с широка усмивка каза старецът.

— Да, струва ми се — отвърна Таунсенд, като се мъчеше да скрие нетърпението си. Знаеше, че няма да го свържат, ако телефонира в „Муурс“, за да предупреди Сюзан.

— Е, тогава да пийнем, за да отбележим случая, преди да сложим подписите си под окончателния документ — предложи сър Съмърсет.

След третото уиски Таунсенд заяви, че е дошло време да подпишат договора. Ник Уотсън се съгласи и напомни на стареца, че трябва да се погрижи за новия брой на вестника.

— Добре — отвърна той и извади писалка от вътрешния си джоб. — И тъй като ще притежавам „Кроникъл“ още месец и половина, не можем да нарушим стандартите си. Между другото, Кийт, надявам се, че ще останеш на вечеря с мен, нали?

— Боя се, че тази вечер е невъзможно — каза Таунсенд. — Вече имам уговорена среща в Аделаида.

— Дано да е заради някоя красива жена — каза сър Съмърсет, — защото проклет да съм, ако пренебрегнеш поканата ми заради друга сделка.

— Гарантирам ви, че е красива — засмя се Кийт. — И е едва втората ни среща.

— В такъв случай повече няма да те задържам. — Сър Съмърсет се приближи до масата, на която бяха оставени два екземпляра от договора. Един от адвокатите му нервно запристъпва от крак на крак.

Старецът се обърна към Таунсенд и му намигна.

— Трябва да ти кажа, че окончателно ме убеди Дънкан, а не Хакър. — Той се наведе и се подписа под двете копия, после подаде писалката на Кийт, който постави името си до неговото.

Двамата официално си стиснаха ръцете.

— Подходящ момент за още една чаша — отново му намигна сър Съмърсет. — Ти тичай, Кийт, а ние ще видим каква част от печалбите ще успеем да погълнем в твое отсъствие. Знаеш ли, момчето ми, не бих могъл да съм по-доволен — нали „Кроникъл“ преминава в ръцете на сина на сър Греъм Таунсенд.

Ник Уотсън пристъпи напред и прегърна Кийт през раменете.

— Като главен редактор на „Кроникъл“, трябва да отбележа, че с нетърпение очаквам да работя с теб. Надявам се скоро да те видя в Сидни.

— И аз бих желал да работя с теб — отвърна Таунсенд, — и съм убеден, че ще се срещаме често. — Той се завъртя към Дънкан Алекзандър. — Благодаря ти. Сметките ни са уредени.

Дънкан протегна ръка, но Кийт вече излизаше от стаята. Вратата на асансьора се затвори секунди преди да успее да натисне бутона на стената. Когато най-после хвана такси, шофьорът отказа да наруши ограничението на скоростта — не помогнаха нито молби, нито пари, нито заплахи. Когато стигнаха до летището, Таунсенд видя издигащия се във въздуха „Дъглас“ DC4.

— За пръв път излита навреме — сви рамене шофьорът.

Това обаче не можеше да се каже за следващия самолет, който трябваше да потегли след час, но закъсня с четирийсет минути.

Таунсенд си погледна часовника, бавно отиде до телефонната кабина и потърси номера на Сюзан в указателя на Аделаида. Телефонистката му съобщи, че дава заето. Когато няколко минути по-късно опита пак, не му отговори никой. Може би Сюзан взимаше душ. Представи си я в банята, докато по високоговорителите съобщаваха:

— Последно повикване на пътниците за Аделаида.

Помоли телефонистката да го свърже още веднъж, но отново даваше заето. Изруга, затвори слушалката, втурна се към самолета и успя да се качи точно преди да затворят вратата. По време на полета нервно потупваше страничната облегалка, но това не накара пилота да увеличи скоростта.