Джефри Арчър - Четвъртата власт

Сам тревожно чакаше до колата, когато шефът му тичешком се появи от терминала. Шофьорът потегли към града, без да обръща внимание на ограничителните знаци, но когато спря пред „Етоал“, сервитьорите вече взимаха последните поръчки.

Таунсенд се опита да обясни какво се е случило, ала Сюзан очевидно разбра още преди да си е отворил устата.

— Звънях ти от летището, но или даваше заето, или никой не отговаряше. — Той погледна недокоснатите прибори пред нея. — Не ми казвай, че не си вечеряла.

— Не съм, просто не бях гладна — отвърна тя и хвана ръката му. — Но ти трябва да умираш от глад и съм сигурна, че все още искаш да отпразнуваш триумфа си. Ако имаше избор, какво би желал да направиш?

Когато на следващата сутрин влезе в кабинета си, госпожица Бънтинг го чакаше край бюрото му с някакъв лист в ръка. Като че ли беше прекарала там доста време.

— Проблем ли има? — попита Кийт.

— Не. Просто, изглежда, сте забравили, че в края на месеца трябва да се пенсионирам.

— Не съм забравил — отвърна той и седна зад бюрото си. — Но мисля, че не…

— Правилникът е категоричен по този въпрос — прекъсна го Бънти. — Когато навършат шейсет години…

— Не може да си на шейсет, Бънти!

— … служителките на компанията трябва да се пенсионират в последния петък от календарния месец.

— Правилниците са за това, за да се нарушават.

— Баща ви казваше, че точно за това правило не бива да има изключения, и аз съм съгласна с него.

— Но в момента нямам време да се занимавам с никой друг, Бънти. След купуването на „Кроникъл“…

— Очаквах този проблем — без да й мигне окото, отвърна тя — и си намерих отлична заместничка.

— Каква подготовка е получила? — готов незабавно да отхвърли предложението като неподходящо, попита Кийт.

— Тя е моя племенница — каза госпожица Бънтинг — и което е по-важно, произхожда от единбургския клон на рода.

Таунсенд не успя да измисли адекватен отговор.

— Е, тогава й уговори среща с мен. — Той замълча за миг. — Другия месец.

— В момента седи в кабинета ми и можете да я видите незабавно.

— Знаеш колко съм зает. — Кийт погледна празната страница на календара си. Секретарката очевидно се бе погрижила тази сутрин да няма ангажименти.

Тя му подаде листа, който държеше.

Таунсенд започна да чете автобиографията на госпожица Янгър, като се опитваше да открие някакво оправдание да не я приеме. Накрая неохотно каза:

— Доведи я.

Когато Хедър Янгър влезе, той се изправи и я изчака да седне срещу бюрото му. Госпожица Янгър беше висока над метър и седемдесет и пет. От автобиографията й знаеше, че е на двайсет и осем години, макар да изглеждаше значително по-възрастна. Носеше зелен пуловер и туидова пола. Кафявите й чорапи му напомниха за купонната система, а майка му би описала обувките й като „скромни“.

Кестенявата й коса бе хваната на кок и всяко косъмче прилепваше плътно на мястото си. Приличаше му на госпожица Стедмън — илюзия, засилила се, когато госпожица Янгър отсечено и точно започна да отговаря на въпросите му.

Разговорът продължи единайсет минути и младата жена започна работа от следващия понеделник.

Трябваше да чака още месец и половина, докато „Кроникъл“ законно стане негов. През това време почти ежедневно се срещаше със Сюзан. Когато тя го попита защо стои в Аделаида, след като смята, че вестникът се нуждае от неговото внимание, Таунсенд просто й отговори:

— Докато не съм собственик на „Кроникъл“, не мога да направя нищо. А ако заподозрат дори съвсем малка част от онова, което съм им намислил, веднага ще скъсат договора.

Ако не беше тя, чакането щеше да му се стори безкрайно, въпреки че Сюзан постоянно го дразнеше колко рядко идвал точно на срещите им. Накрая Кийт реши проблема, като предложи:

— Може би ще е по-лесно, ако се преместиш при мен.

В неделя вечер преди Кийт официално да стане собственик на „Кроникъл“, двамата със Сюзан заминаха за Сидни заедно. Преди да продължат за хотела Кийт помоли таксиметровия шофьор да спре пред редакцията на вестника, заведе Сюзан на отсрещния тротоар и вдигна поглед към сградата.

— В полунощ ще стане моя — с вълнение, което Сюзан никога не бе забелязвала, рече Таунсенд.

Във фоайето на хотела ги чакаше Брус Кели. Кийт го покани на вечеря, с което още повече изненада момичето.

Двамата мъже обсъждаха плановете на Таунсенд за бъдещето, като че ли нея изобщо я няма. Когато Брус най-после си тръгна, двамата с Кийт се качиха с асансьора на последния етаж и се прибраха в отделните си стаи. Той седеше на бюрото и преглеждаше някакви изчисления, когато Сюзан влезе през междинната врата.