Джефри Арчър - Четвъртата власт

Дик потръпна, когато старицата се отпусна на стола си и се зави с оръфания си шал.

— Посетих съпруга ви в Уелс точно преди да почине — започна Армстронг. — Помоли ме да ви предам това. — Той й подаде очуканото куфарче.

Госпожа Лаубер му направи комплимент за добрия му немски, после отвори куфарчето и извади поставена в рамка сватбена фотография и снимка на младеж, навярно синът им. Тъжното й изражение показваше, че навярно и той е загинал през войната. Последваха още няколко вещи, сред които сборник стихове на Райнер Мария Рилке и стар дървен шах.

Когато накрая стигна до трите медала на съпруга си, тя вдигна очи и с надежда попита:

— Предаде ли ви някакво съобщение за мен?

— Само, че му липсвате. И помоли да дадете шаха на Арно.

— Арно Шулц — рече вдовицата. — Едва ли е оцелял. — Тя замълча за миг. — Нали разбирате, клетникът беше евреин. През войната изгубихме следите му.

— В такъв случай аз ще опитам да открия дали е жив — отвърна Армстронг, наведе се и хвана ръката й.

— Много сте мил — рече госпожа Лаубер и стисна ръката му с костеливите си пръсти. Мина доста време преди да го пусне. После взе шаха и му го подаде. — Надявам се да не са го убили. Беше много добър човек.

Дик кимна.

— Съпругът ми оставил ли е друго съобщение за мен?

— Да. Каза ми, че последната му воля е да върнете на Арно и акциите му.

— Какви акции? — обезпокоено попита старицата. — Не знам за никакви акции.

— Изглежда, че малко след идването на Хитлер на власт Арно е продал на хер Лаубер акции от издателската си фирма и вашият съпруг е обещал да му ги върне веднага след края на войната.

— Разбира се, с радост бих го направила — каза госпожа Лаубер. — Само че нямам никакви акции. Може би Клаус е оставил завещание…

— За съжаление, не, госпожо Лаубер — отвърна Армстронг. — Или ако е оставил, не успяхме да го открием.

— Това не е типично за него. Винаги беше толкова точен… Сигурно е изчезнало някъде в руската зона. Нали знаете, на руснаците не може да им имаш вяра — прошепна вдовицата.

Дик кимна.

— Това не е проблем — отново стисна ръката й той. — Имам документ, който ми дава правото да се погрижа, ако Арно Шулц е жив, да получи акциите си.

Госпожа Лаубер се усмихна.

— Благодаря ви. Ужасно се радвам, че въпросът е в ръцете на британски офицер.

Той отвори чантата си, извади договора, обърна на последната от четирите му страници, посочи двете места за подпис и й подаде писалката си. Старицата се подписа, без да прочете нито една от клаузите. Армстронг прибра документа обратно, усмихна се и се изправи.

— Трябва да се върна в Берлин — каза той. — Уверявам ви, че ще положа всички усилия да открия хер Шулц.

— Благодаря — повтори жената, бавно се надигна от стола си и го изпрати до вратата. — Много любезно от ваша страна да изминете целия този път заради мен. — И отново му се усмихна и затвори вратата.

— Е? — попита Тюлпанов, когато Дик се качи в черния мерцедес.

— Подписа.

— Знаех си — каза руснакът.

Автомобилът направи обратен завой и потегли към Берлин.

— А сега? — попита Армстронг.

— Сега трябва да завъртиш колелото на рулетката.

На следващата сутрин капитан Ричард Армстронг регистрира придобиването си на „Телеграф“ в Британската контролна комисия. Макар че един от служителите повдигна вежди, а друг го накара да чака повече от час, накрая подпечатаха договора и потвърдиха, че капитан Армстронг е единствен собственик на вестника.

Когато научи новината за „успеха“ на съпруга си, Шарлот се опита да скрие истинските си чувства. Бе убедена, че това за пореден път ще отложи заминаването им за Англия. Ала остана облекчена, когато Дик се съгласи тя да замине при родителите си в Лион за раждането — тя искаше всичките им деца да бъдат френски граждани.

Арно Шулц се изненада от внезапната промяна на отношението на Армстронг към „Телеграф“. Армстронг започна да участва в сутрешните им редакционни съвети и дори нощем помагаше за разнасянето на вестника из града. Главният редактор реши, че ентусиазмът на шефа му е пряко свързан с отсъствието на Шарлот.

След няколко седмици започнаха да продават по триста хиляди броя дневно и Арно призна, че ученикът е станал учител.

Месец по-късно капитан Армстронг си взе десет дни неплатена отпуска, за да може да е в Лион за раждането на първото си дете. Остана възхитен, когато Шарлот го дари с момче. Кръстиха го Дейвид. Докато седеше на леглото и държеше бебето, той обеща на жена си скоро да заминат за Англия и тримата заедно да започнат нов живот.