Джефри Арчър - Четвъртата власт

През следващите десет сутрини в секретната служба го подложиха на рутинни процедури. Бързо стана ясно, че не го смятат за обикновен агент. В крайна сметка неговите познания за Англия се ограничаваха до ливърпулския лагер, сапьорния корпус, северностафордширския полк и нощното пътуване до Портсмут, преди да го прехвърлят във Франция.

— Господ не е на наша страна в този случай — въздъхна по време на обяд с колегите си Форсдайк. Дори не им бе дошло наум да поканят Дик.

Въпреки тези опасения след няколко дни капитан Армстронг посети руския сектор под претекст, че търси резервни части за пресите на „Телеграф“. Щом се убеди, че неговият познат не разполага с необходимата техника, което знаеше предварително, той енергично закрачи към Ленинплац и потърси офиса на Тюлпанов.

Входът на огромната сива сграда от северната страна на площада изобщо не изглеждаше внушителен и секретарката, която седеше сама в мръсното преддверие на третия етаж, не го изпълни с увереност, че шефът й е изгряваща звезда. Тя провери личната му карта и изобщо не се изненада, че капитан от британската армия се е отбил без уговорена среща, а безмълвно го поведе по дълъг сив коридор, по чиито олющени стени висяха портрети на Маркс, Енгелс, Ленин и Сталин. Спряха пред врата без никакъв надпис. Тя почука, отвори я и го покани в кабинета на Тюлпанов.

Армстронг се удиви, когато влезе в разкошно обзаведената стая, пълна със скъпи картини и стари мебели. Веднъж бе влизал в кабинета на генерал Темплър, военния губернатор на британския сектор — той беше много по-скромен.

Майор Тюлпанов стана да го посрещне. Дик забеляза, че униформата му е много по-добре ушита от неговата.

— Добре дошли, капитан Армстронг — каза руският офицер. — Идвате точно навреме. Мога ли да ви поканя на обяд?

— Благодаря — отвърна Армстронг на руски.

Тюлпанов не прояви изненада от смяната на езиците и поведе госта си към стая с маса за двама. Дик не можа да не се зачуди дали майорът не го е очаквал.

Когато седна срещу руснака, се появи сервитьор с две чинии хайвер, следван от друг с бутилка водка. Ако с това се опитваха да го накарат да се почувства като у дома си, намерението им не постигна успех.

Майорът вдигна пълната си до ръба чаша.

— За нашето бъдещо благополучие.

— За нашето бъдещо благополучие — повтори Армстронг.

В този момент в стаята влезе секретарката и остави на масата до Тюлпанов дебел кафяв плик.

— И наистина имам предвид „нашето“ — без да обръща внимание на плика, прибави руснакът.

Дик не отговори. Един от съветите на инструкторите му в секретната служба беше да не се опитва да поведе разговор.

— А сега, Луби — каза Тюлпанов, — няма да ти губя времето, като те лъжа каква е работата ми в руския сектор, не на последно място защото през последните десет дни са ти обяснили точно защо съм в Берлин и каква е ролята ми в тази нова „Студена война“ — нали така я наричате вие? Предполагам, че вече знаеш за мен повече, отколкото собствената ми секретарка. — Той се усмихна и си взе от хайвера.

Армстронг неловко започна да си играе с вилицата си, но не хапна нищо.

— Но истината е, Луби… или предпочиташ да те наричам Джон? Може би Дик? Та истината е, че аз със сигурност зная повече за теб от секретарката ти, жена ти и майка ти, взети заедно.

Армстронг продължаваше да мълчи. После остави вилицата на масата.

— Виждаш ли, Луби, двамата с теб сме съвсем различни хора и тъкмо затова съм убеден, че можем да сме много полезни един на друг.

— Не съм съвсем сигурен, че ви разбирам — като го гледаше право в очите, отвърна Дик.

— Ами например мога да ти кажа точно къде да откриеш госпожа Лаубер, която изобщо не подозира, че съпругът й е бил собственик на „Телеграф“.

Армстронг отпи от водката си и с облекчение видя, че ръката му не трепери, макар че сърцето му туптеше като полудяло.

Тюлпанов взе дебелия кафяв плик, отвори го, извади някакъв документ и го плъзна по масата.

— И ако се договорим, няма причина да й го съобщаваме.

Дик разгъна плътните листа и зачете завещанието на майор Клаус Ото Лаубер. Руснакът махна на сервитьора да му поднесе втора чиния хайвер.

— Но тук пише, че… — когато прелисти третата страница, рече Армстронг.

Тюлпанов отново се усмихна.

— А, стигнал си до мястото, където се потвърждава, че Арно Шулц получава всички акции на „Телеграф“.

Армстронг вдигна очи и погледна майора, но не каза нищо.

— Разбира се, това е от значение само докато завещанието все още съществува — каза Тюлпанов. — Ако този документ никога не види бял свят, акциите автоматично се прехвърлят на госпожа Лаубер и в такъв случай не виждам причина…