Джефри Арчър - Четвъртата власт

След седмица се завърна в Берлин, решен да съобщи на полковник Оукшот, че е дошло време да подаде оставка и да замине за Великобритания.

И щеше да го направи, ако Арно Шулц не бе организирал събиране по случай шейсетия си рожден ден.

Аделейд Газет

13 март 1956

Мензис 16 16 Сър Робърт Гордън Мензис (1894 — 1978) — министър-председател на Австралия 1939 — 1941 и 1949 — 1966 година. — Б.пр. запазва поста си

Таунсенд я забеляза по време на полет до Сидни.

Четеше „Газет“: водещата статия трябваше да е на трета страница и заглавието беше слабо. Сега вестникът имаше монопол в Аделаида, но качеството му ставаше все по-лошо. След сливането му се искаше да уволни Франк Бейли, ала първо трябваше да се задоволи с избавянето от сър Колин. Той се намръщи.

— Още кафе, господин Таунсенд? — Кийт вдигна поглед към стройното момиче и се усмихна. Трябва да бе на около двайсет и пет, имаше къдрава руса коса и сини очи, които просто хипнотизираха.

— Да — въпреки че не искаше кафе, отвърна той.

Тя му се усмихна — усмивка на стюардеса, усмивка, която оставаше еднаква за дебели и слаби, богати и бедни.

Таунсенд захвърли „Газет“ настрани и се опита да се съсредоточи върху предстоящата среща. Наскоро беше купил за половин милион лири малка издателска група, специализирана в рекламни вестници, които се разпространяваха в западните предградия на Сидни. С тази сделка целеше просто да си осигури опорна точка в най-големия град на Австралия.

След произнасянето на речите на ежегодната вечеря на издателите в хотел „Кук“ до неговата маса се приближи трийсетинагодишен, нисък мъж с квадратна брадичка и огненочервена коса и му прошепна в ухото:

— Чакам ви в мъжката тоалетна.

Таунсенд не знаеше дали да се засмее, или просто да не му обърне внимание. Но любопитството му надделя и няколко минути по-късно той стана и се запъти към тоалетната. Рижият си миеше ръцете. Кийт застана пред съседната мивка и завъртя кранчето.

— В кой хотел ще отседнете? — попита непознатият.

— „Таун Хаус“.

— В коя стая?

— Нямам представа.

— Ще разбера. Към полунощ ще почукам на вратата. Разбира се, ако проявявате интерес към придобиването на „Сидни Кроникъл“.

Червенокосият изсуши ръцете си и излезе.

В късните часове на нощта Таунсенд научи, че мъжът се казва Брус Кели и е заместник главен редактор на „Кроникъл“. Кели не си губи времето и му обясни, че сър Съмърсет Кенрайт възнамерявал да продаде вестника, тъй като вече не отговарял на останалите от групата му.

— Не ви ли харесва кафето? — попита младата жена.

Таунсенд я погледна, после сведе очи към недокоснатата си чаша.

— Харесва ми, благодаря — отвърна той. — Просто в момента съм малко зает. — Тя му се усмихна ослепително, взе чашата и продължи по редицата. Кийт отново се помъчи да се съсредоточи.

Когато обсъди идеята с майка си, тя му отговори, че баща му отдавна искал да купи „Кроникъл“, но тя лично се колебаела. Сега той за трети път пътуваше за Сидни, където щеше да се срещне с хората на сър Съмърсет и да обсъди условията на евентуалната сделка. И един от тях все още му дължеше услуга.

През последните няколко месеца неговите адвокати бяха работили заедно с тези на сър Съмърсет и двете страни вече мислеха, че най-после са готови да сключат договор. „Старецът ви смята за по-малката от двете злини — беше го предупредил Кели. — Той съзнава, че синът му не е за тази работа, но не иска вестникът да попадне в ръцете на Уоли Хакър — никога не го е харесвал и определено му няма доверие. Не е сигурен във вас, въпреки че си спомня с добри чувства за баща ви.“ След като получи тази безценна информация, Таунсенд споменаваше за сър Греъм при всяка своя среща със сър Съмърсет.

Когато самолетът кацна на летище „Кингсфорд-Смит“, Кийт разкопча колана, взе куфарчето си и се запъти към предния изход.

— Приятен ден, господин Таунсенд — каза стюардесата. — Надявам се пак да изберете „Оустеър“.

— Непременно — отвърна той. — Всъщност довечера се връщам. — Само нетърпеливата опашка от пътници му попречи да я попита дали ще я види в самолета.

Когато таксито му спря на Пит стрийт, Таунсенд си погледна часовника и видя, че му остават няколко минути. Плати на шофьора, мина на отсрещния тротоар и вдигна очи нагоре към сградата, в която се помещаваше вестникът с най-голям тираж в Австралия. Искаше му се баща му да бе доживял да види как сключва сделката.