Джефри Арчър - Четвъртата власт

После пак пресече улицата, влезе и изчака на рецепцията, докато от един от асансьорите не се появи добре облечена жена на средна възраст. Тя се приближи до него и каза:

— Сър Съмърсет ви очаква, господин Таунсенд.

В огромния кабинет с прозорци към пристанището го посрещна мъжът, на когото той се възхищаваше още от малък.

— Радвам се да те видя, Кийт. Доколкото знам, си бил съученик с моя генерален директор Дънкан Алекзандър, нали? — Кийт се ръкува с Дънкан, но не размениха нито дума. — Но не вярвам да познаваш главния редактор на „Кроникъл“ Ник Уотсън.

— Не, нямам това удоволствие — отвърна Таунсенд. — Но неговата репутация ми е известна, разбира се.

Сър Съмърсет покани всички да седнат около голямата заседателна маса.

— Знаеш ли, Кийт — започна старецът, — ужасно се гордея с този вестник. Опитвал се е да го купи даже самият Бивърбрук.

— Разбирам — каза Таунсенд.

— Установили сме журналистически стандарти, с които, иска ми се да вярвам, баща ти би се гордял.

— Той винаги говореше с най-голямо уважение за вашите вестници. Всъщност, по отношение на „Кроникъл“, струва ми се, по-точна ще е думата „завист“.

Сър Съмърсет се усмихна.

— Много любезно от твоя страна, момчето ми. — Той замълча за миг. — Е, изглежда, през последните няколко седмици нашите хора са успели да се договорят за повечето подробности. Та стига да си в състояние да дадеш милион и деветстотин хиляди лири — колкото Уоли Хакър — и също толкова важно, да се съгласиш да оставиш Ник за главен редактор и Дънкан за генерален директор, мисля, че можем да сключим сделка.

— От моя страна би било глупаво да не разчитам на техните огромни умения и опит — отвърна Таунсенд. — Те са високо уважавани професионалисти и с удоволствие ще работя с тях. Трябва да отбележа обаче, че нямам навика да се намесвам във вътрешните дела на вестниците си, особено в работата на редактора. Просто не ми е в стила.

— Виждам, че си научил много от баща си — каза сър Съмърсет. — Също като него и теб, аз не се бъркам в ежедневното ръководство на вестника. Това винаги води до лоши резултати.

Кийт кимна в знак на съгласие.

— Е, смятам, че на този етап няма какво повече да обсъждаме, затова предлагам да се прехвърлим в трапезарията и да обядваме. — Старецът го прегърна през рамо. — Ех, да можеше и баща ти да е с нас…

По обратния път до летището усмивката не напускаше лицето му. Щеше да е чудесно, ако тя летеше със същия самолет. Той се усмихна още по-широко, докато закопчаваше колана си и мислено си повтаряше какво ще й каже.

— Надявам се, че пътуването ви до Сидни е било успешно, господин Таунсенд — каза тя и му подаде вечерния вестник.

— Повече не би могло и да се желае — отвърна Кийт. — Какво ще кажете да вечеряме заедно и да го отпразнуваме?

— Много любезно от ваша страна, господине — наблегна на последната дума момичето, — но се боя, че това е в нарушение на правилника на компанията.

— Ще го нарушите ли, ако ми кажете името си?

— Не, господине. Казвам се Сюзан. — Тя му отправи ослепителната си усмивка и се отдалечи.

Когато се прибра в апартамента си, Кийт си направи сандвич със сардини. Но успя да отхапе само една хапка и телефонът иззвъня. Обаждаше се Клайв Джарвис, старшият партньор в „Джарвис, Смит & Томас“. Клайв все още се безпокоеше за някои дребни подробности от договора, сред които условията за компенсации.

Едва затвори слушалката, когато отново го потърсиха и този път той проведе по-продължителен разговор със своя счетоводител Тревър Мичъм, който продължаваше да смята, че 1.9 милиона лири са прекалено висока цена.

— Нямам друг избор — каза Таунсенд. — Уоли Хакър вече е предложил същата сума.

— Хакър обаче може да си го позволи — отвърна Мичъм. — Мисля, че все пак трябва да поискаме разсрочено плащане на основата на тазгодишния тираж, а не на средната стойност от последните десет години.

— Защо? — попита Таунсенд.

— Защото „Кроникъл“ от година на година губи по два-три процента от читателите си. Всичко трябва да се базира на най-новите данни.

— Съгласен съм с това, но не искам да стане причина за проваляне на сделката.

— Нито пък аз — каза счетоводителят. — Но и не искам да банкрутираш само защото от сантиментални подбуди си платил прекалено висока цена. Трябва да обмисляш всяка сделка поотделно, а не просто да я сключваш, за да докажеш, че не си по-лош от баща си.

Последва продължително мълчание.

— Не се безпокой за това — накрая рече Таунсенд. — Вече имам планове да удвоя тиража на „Кроникъл“. След година този милион и деветстотин хиляди ще изглежда смешна сума. Нещо повече. Баща ми щеше да ме подкрепи. — И затвори преди Тревър да успее да му отговори.