Джефри Арчър - Четвъртата власт

Таунсенд затвори и помоли Бънти незабавно да повика главния редактор.

Госпожица Бънтинг се поколеба.

— Какво има, Бънти?

— Ами баща ви сам слизаше в кабинета му.

— Нима? — Таунсенд остана на мястото си.

— Веднага ще го повикам.

Докато чакаше, Кийт обърна на последната страница и разгледа колоната с апартаменти под наем. Вече бе решил, че ежеседмичното пътуване до Мелбърн го лишава от ценни часове. Чудеше се кога ще се наложи да съобщи на майка си.

След няколко минути Франк Бейли влетя в кабинета му, ала Таунсенд не вдигна глава и се престори, че е погълнат от вестника. После огради една от офертите, погледна редактора и му подаде един лист.

— Искам утре да отпечаташ това писмо от „Джарвис, Смит & Томас“ на първа страница. След час ще съм готов с триста думи за водещата статия.

— Но… — започна Франк.

— Освен това изрови най-отвратителната снимка на сър Колин Грант, която откриеш, и я пусни до писмото.

— Но за утре съм планирал да отразя процеса срещу Тейлър — възрази редакторът. — Той е невинен, а ние сме известни като вестник, защитаващ онеправданите.

— Освен това сме известни като губещ вестник — отвърна Таунсенд. — Във всеки случай процесът срещу Тейлър беше новина вчера. Можеш да му посветиш колкото искаш място, но утре няма да е на първа страница.

— Нещо друго? — саркастично попита Франк.

— Да — спокойно рече Таунсенд. — Преди да си тръгна довечера искам макета на първа страница да е на бюрото ми.

Бейли гневно изфуча от кабинета, без да каже нищо повече.

— Сега повикай шефа на рекламата — нареди Кейт на Бънти, отвори папката, пратена му с еднодневно закъснение от Харис, и погледна небрежно събраните цифри.

Тази среща продължи още по-кратко от предишната и докато Харис разчистваше бюрото си, Таунсенд повика заместник-управителя на тиражния отдел Мел Картър.

Когато младежът влезе в кабинета му, изражението му показваше, че и той очаква да го уволнят.

— Седни, Мел — покани го Кийт и погледна папката пред себе си. — Виждам, че неотдавна си постъпил при нас с едномесечен изпитателен срок. Нека сме наясно още от самото начало — интересуват ме единствено резултатите. Имаш деветдесет дни да докажеш качествата си като шеф на рекламата.

Младежът изглеждаше изненадан, но и облекчен.

— Ще те попитам нещо — продължи Таунсенд. — Ако можеш да промениш нещо в „Газет“, какво ще е то?

— Последната страница — без колебание отвърна Мел. — Щях да прехвърля малките обяви на вътрешна страница.

— Защо? — попита Кийт. — Тази страница ни носи най-много приходи: малко повече от три хиляди лири дневно, ако не греша.

— Известно ми е — каза Мел. — Но „Месинджър“ неотдавна премести на последна страница спорта и ни отмъкна още десет хиляди читатели. Те са проумели, че малките обяви могат да са където и да е, защото когато дават обява, хората повече се интересуват от тиража, отколкото от мястото. До шест вечерта бих могъл да ви дам по-подробна разбивка, ако това ще ви убеди.

— Определено — отвърна Таунсенд. — И ако имаш други идеи, Мел, не се колебай да ги споделиш с мен. Вратата ми винаги е отворена.

Най-после някой да излезе от кабинета му с усмивка на лице. Когато Бънти отново се появи, той си погледна часовника.

— Време е за обяда ви с шефа на отдел „Тиражи“ на „Месинджър“.

— Чудя се дали мога да си го позволя — каза Кийт.

— О, да — рече госпожица Бънтинг. — Баща ви винаги е смятал „Какстън Грил“ за ресторант с разумни цени. Според него екстравагантен е „Пилигрини“ и той водеше там само майка ви.

— Не се безпокоя за цената на обяда, Бънти, а за това колко ще ми поиска той, ако се съгласи да напусне „Месинджър“ и да постъпи при нас.

Таунсенд изчака една седмица преди да повика Бейли и да му каже, че малките обяви вече няма да са на последна страница.

— Но те са там от седемдесет години! — бе първата реакция на Франк.

— Ако това е истина, не бих могъл да измисля по-добър аргумент за преместването им — отвърна Кийт.

— Но читателите ни не обичат промени.

— А нима онези на „Месинджър“ обичат? Това е една от многобройните причини да продават повече броеве от нас.

— И си готов да пожертваш старата ни традиция само за да привлечеш неколцина читатели?

— Виждам, че най-после започваш да проумяваш — без да му мигне окото, каза Таунсенд.

— Но майка ти ме увери, че…

— Майка ми не се занимава с ръководството на вестника. Тя натовари с тази отговорност мен. — „Но само за деветдесет дни“ — въздържа се да прибави той.