Джефри Арчър - Четвъртата власт

Дебелият мъж, който седеше в ъгъла срещу Таунсенд, запремигва и се завъртя към помощника си. Младежът прошепна нещо в ухото му.

— А, да — каза спортният редактор. — По някое време днес селекционерите ще обявят отбора ни за първата контрола срещу Англия, която започва в четвъртък.

— Има ли вероятност да изберат момчета от Аделаида?

Таунсенд остана по време на цялото едночасово съвещание, но не каза нищо, макар да смяташе, че няколко въпроса са останали без отговор. Когато свършиха, той изчака всички журналисти да излязат и подаде на Франк нахвърляните в таксито бележки. Редакторът прегледа цифрите и му обеща да ги проучи по-задълбочено веднага щом се освободи. После, без да се замисля, ги остави в кошничката с вече проверени материали.

— Отбивай се винаги, когато искаш информация за нещо, Кийт — каза той. Таунсенд кимна. — Знаеш ли, двамата с баща ти работехме добре заедно. Съвсем доскоро ме посещаваше поне веднъж месечно.

Таунсенд се усмихна и излезе. После взе асансьора и се качи на последния етаж.

Влезе в бащиния си кабинет и потръпна. Никога нямаше да има възможност да му докаже, че ще му бъде достоен наследник. Кийт се огледа и очите му се спряха върху поставената в средата на бюрото снимка на майка му. Той се усмихна. Лейди Таунсенд бе единственият човек тук, който нямаше нужда да се бои, че в близко бъдеще ще изгуби мястото си.

Чу тиха кашлица и се завъртя. На прага стоеше госпожица Бънтинг, секретарка на сър Греъм от трийсет и седем години. Като малък, Кийт често беше чувал майка му да описва Бънти като „дребосък“. Съмняваше се, че има метър и половина, даже да я измереха от върха на грижливо завързания й кок. Никога не я бе виждал с друга прическа, но пък и Бънти определено не гледаше на модата с добро око. Правата й пола и строгата й жилетка едва разкриваха глезените и шията й, не носеше бижута и очевидно никой не й беше споменавал за съществуването на фини чорапи.

— Добре дошъл, господин Кийт — поздрави го тя. Шотландският й акцент не се бе притъпил от близо четирийсет години в Аделаида. — Тъкмо подреждах нещата, така че всичко да е готово за завръщането ви. Скоро трябва да се пенсионирам, но ще ви разбера, ако поискате да ме замените по-рано.

Таунсенд съзнаваше, че възрастната жена е репетирала всяка дума от тази кратка реч и че е била решена да я произнесе, преди да му даде възможност да каже нещо.

— Не възнамерявам да ви търся заместничка, госпожице Бънтинг — усмихна се Кийт. Нямаше представа как е малкото й име. Баща му винаги я наричаше Бънти. — Единствената промяна, за която ще съм ви признателен, е пак да се обръщате към мен с Кийт.

Тя отвърна на усмивката му.

— С какво бихте желали да започнем?

— Днес ще прегледам старите папки. Ще започна утре рано сутринта.

Бънти понечи да каже нещо, но прехапа устни, после попита:

— „Рано сутринта“ същото като при баща ви ли означава?

— Боя се, че да — с широка усмивка отвърна той.

В седем часа на следващата сутрин Таунсенд се върна в „Газет“. Качи се с асансьора на втория етаж и обиколи празните бюра в рекламния отдел. Въпреки че нямаше никого, можеше да усети, че отделът не се ръководи както трябва. Навсякъде бяха разхвърляни документи, по бюрата лежаха зарязани разтворени папки, няколко лампи очевидно бяха светили цяла нощ. Едва сега започваше да разбира колко дълго е отсъствал баща му.

Първата служителка се появи в девет и десет.

— Коя сте вие? — попита я Таунсенд.

— Рут — отвърна тя. — А вие?

— Аз съм Кийт Таунсенд.

— А, да. Синът на сър Греъм — равнодушно рече жената и отиде на бюрото си.

— Кой ръководи отдела? — попита той.

— Господин Харис — каза тя и извади от чантата си пудриера.

— И кога бих могъл да се срещна с него?

— А, обикновено пристига към девет и половина, десет.

— Нима? Къде е работното му място?

Младата жена посочи към ъгъла на стаята. Господин Харис се появи в 09:47. До това време Таунсенд вече беше прегледал повечето от папките му.

— Какво правите, по дяволите? — бяха първите думи на Харис, когато го завари да седи зад бюрото му и да чете купчина документи.

— Чакам ви — отвърна Кийт. — Не очаквах шефът на моя рекламен отдел да пристигне на работа чак в десет.

— Никой вестникар не започва много преди десет. Знаят го даже момчетата за всичко — заяви Харис.

— Когато аз бях момче за всичко в „Дейли Експрес“, лорд Бивърбрук всяка сутрин сядаше зад бюрото си в осем часа.

— Но аз рядко си тръгвам по-рано от шест вечерта — възрази Харис.