Джефри Арчър - Четвъртата власт

— Добрият журналист рядко се прибира вкъщи преди осем, а служителите от поддържащия персонал трябва да се смятат за късметлии, ако си тръгнат преди полунощ. От утре всяка сутрин в осем и половина двамата с вас ще се срещаме в моя кабинет, а останалите от хората ви до девет ще са по местата си. Ако някой не е в състояние да се справи, може да се запознае с колоната с обяви за работа на последната страница на вестника. Ясен ли съм?

Харис прехапа устни и кимна.

— Добре. Първото, което искам от вас, е бюджетът за следващите три месеца с ясна разбивка на нашите цени в сравнение с тези на „Месинджър“. Утре сутрин да е на бюрото ми. — Той се изправи.

— Може би няма да успея да събера цялата тази информация до утре сутрин — отвърна Харис.

— В такъв случай и вие можете да се запознаете с колоната с обяви за работа. Но не в работно време.

Таунсенд го остави разтреперан, взе асансьора и се качи на следващия етаж в тиражния отдел, където без изненада завари абсолютно същото положение. Един час по-късно напусна отдела, оставил поредния разтреперан шеф, ала трябваше да признае, че неотдавна назначеният за заместник-управител младеж от Брисбейн на име Мел Картър го бе впечатлил.

Франк Бейли се учуди, когато „младият Кийт“ толкова скоро отново влезе в кабинета му. Още повече се удиви, когато се върна на мястото си до прозореца за следващото сутрешно съвещание. Редакторът беше облекчен, че Таунсенд не изразява никакво мнение, но все пак забеляза, че постоянно си води бележки.

Когато Кийт стигна до кабинета си, минаваше единайсет. С помощта на госпожица Бънтинг той веднага прегледа пощата си. Секретарката я бе подредила в отделни папки с различни на цвят разделители, чието предназначение, поясни тя, било да му позволи да се заеме с най-важното, в случай че няма време.

Два часа по-късно Таунсенд осъзна защо баща му е имал толкова високо мнение за Бънти и не се чудеше кога да я пенсионира, а още колко време ще се съгласи да работи при него.

— Оставих най-важния въпрос за накрая — каза госпожица Бънтинг. — Последното предложение от „Месинджър“. Сър Колин Грант позвъни сутринта, за да ви поздрави със завръщането и да провери дали сте получили писмото му.

— Нима? — усмихна се той, като отвори папката с надпис „Поверително“ и плъзна поглед по писмото от „Джарвис, Смит & Томас“, адвокатите, представляващи „Месинджър“, откакто се помнеше. Спря, когато стигна до сумата 150 хиляди лири, и се намръщи. После прочете протокола от предишното месечно заседание на борда, който ясно показваше, че директорите са останали доволни от предложението. Но това заседание се беше състояло преди майка му да получи деветдесетдневния срок за размисъл.

— Уважаеми господине — започна да диктува Таунсенд, когато Бънти отвори стенографския си бележник. — Получих вашето писмо от дванайсети този месец. Нов ред. За да не си губим взаимно времето, категорично заявявам, че „Газет“ не се продава, нито сега, нито в бъдеще. Искрено ваш…

Той се отпусна назад и си спомни последната си среща с председателя на директорския борд на „Месинджър“. Подобно на мнозина провалили се политици, сър Колин бе надут и самоуверен, особено с младежите. Чудеше се кога отново ще го чуе или види.

Два дни по-късно, докато проучваше доклада на Харис, Бънти му съобщи, че сър Колин го търси по телефона. Таунсенд кимна и вдигна слушалката.

— Добре дошъл, Кийт, момчето ми — започна старецът. — Току-що прочетох писмото ти и се чудя дали ти е известно, че имам устно споразумение с майка ти относно продажбата на „Газет“?

— Майка ми ви е отговорила, сър Колин, че сериозно ще обмисли предложението ви. Не е поемала устен ангажимент и всеки, който твърди обратното, е…

— Чакай малко, млади приятелю — прекъсна го сър Колин. — В случая аз проявявам добра воля. Както ти е известно, двамата с баща ти бяхме близки приятели.

— Но баща ми вече не е сред нас, сър Колин, така че в бъдеще ще трябва да си имате работа с мен. А с вас не сме близки приятели.

— Е, щом позицията ти е такава, явно няма смисъл да споменавам, че вече ви предлагам сто и седемдесет хиляди лири.

— Няма абсолютно никакъв смисъл, сър Колин, защото въпреки това не съм съгласен.

— Но ще се съгласиш — изръмжа старецът, — защото след половин година ще ви изтикам от пазара и тогава с радост ще приемеш петдесет хиляди лири за останките от вестника ви. — Сър Колин замълча за миг. — Обади ме се, когато промениш решението си.