Джефри Арчър - Четвъртата власт

След като архиепископът ги прекръсти, Кийт бавно отведе майка си в лимузината. Точно преди да стигнат до нея, тя спря и се обърна към онези, които безмълвно ги следваха. И после цял час се ръкува с всеки поотделно, докато накрая не си тръгна и последният.

По време на обратния път до Турак Кийт и лейди Таунсенд мълчаха. Веднага щом пристигнаха, тя се изкачи по огромното мраморно стълбище и се оттегли в спалнята си. Кийт отиде в кухнята, където Флори приготвяше лек обяд, и отнесе табла с храна в стаята на майка си. Преди да влезе, тихо почука на вратата. Тя седеше на любимия си стол до прозореца и не помръдна, когато синът й остави подноса на масичката пред нея. Кийт я целуна по челото и си тръгна. После дълго се разхожда из имението, както толкова често бяха правили заедно със сър Греъм. Знаеше, че му предстои да повдигне въпроса, който преди погребението бе избягвал.

Лейди Таунсенд се появи малко преди осем и семейството седна на масата за вечеря. Тя отново говори само за баща му. Едва докосна храната си и още преди да са сервирали десерта без предупреждение се изправи и отиде в дневната.

Когато зае обичайното си място пред камината, Кийт остана прав за момент, преди да се настани на бащиното си кресло. Прислужницата им поднесе кафето. Майка му се наведе напред и му зададе въпроса, който толкова търпеливо очакваше да чуе:

— Какво възнамеряваш да правиш сега?

— Утре сутрин ще се срещна с главния редактор на „Куриер“. Ако искаме да конкурираме „Ейдж“, незабавно трябва да се направят някои промени. — И зачака реакцията й.

— Кийт — отвърна лейди Таунсенд, — съжалявам, но трябва да ти съобщя, че вече не сме собственици на „Куриер“.

Тази новина толкова го порази, че той онемя.

Майка му продължи да топли ръцете си на огъня.

— Както знаеш, баща ти ми завеща всичко, а аз винаги съм мразила всякакви видове дългове. Навярно, ако беше оставил вестниците на теб…

— Но, майко, аз… — започна той.

— Опитай се да не забравяш, Кийт, че те нямаше почти пет години. Когато те видях за последен път, ти беше момче. Нямах представа дали…

— Но татко не би желал да продаваш „Куриер“. Това беше първият му вестник.

— И винаги беше на загуба. Когато „Кенрайт Корпорейшън“ ми предложи възможност да се избавя от него и по този начин да уредя задълженията ни, директорският борд препоръча да приема.

— Но ти дори не ми даваш възможност да променя това положение. Много добре ми е известно, че тиражът на двата вестника намалява от години. Затова бях разработил план, който татко като че ли одобряваше.

— Боя се, че това няма да е възможно — отвърна майка му. — Председателят на директорския борд на „Аделейд Месинджър“ сър Колин Грант ми предложи сто и петдесет хиляди лири за „Газет“ и бордът ще обсъди офертата на следващото ни заседание.

— Но защо да продаваме „Газет“? — попита Кийт. Не вярваше на ушите си.

— Защото от няколко години водим предрешена битка с „Месинджър“ и при тези обстоятелства предложението им изглежда изключително щедро.

— Майко — Кийт се изправи, — не съм се прибрал у дома, за да продам „Газет“. Тъкмо обратното. Дългосрочната ми цел е да купя „Месинджър“.

— Кийт, при сегашното ни финансово състояние това просто не е реалистично. Във всеки случай бордът никога няма да се съгласи.

— Може би не в момента, но ще стане, когато започнем да продаваме повече броеве от тях.

— Толкова приличаш на баща си, Кийт… — вдигна очи към него лейди Таунсенд.

— Само ми дай възможност да ти го докажа — отвърна той. — Ще видиш, че през престоя си на Флийт стрийт съм научил адски много. И се върнах, за да приложа знанията си на практика.

Преди да отговори, майка му дълго гледа към огъня.

— Сър Колин ми даде деветдесет дни да обмисля предложението му. — Тя отново замълча. — Отпускам ти точно толкова време да ме убедиш, че трябва да му откажа.

Когато на следващата сутрин слезе от самолета в Аделаида, Таунсенд видя, че „Месинджър“ е поставен над „Газет“ на вестникарската лавица. Той остави куфарите си на пода и размени местата на вестниците, после си купи и двата броя.

Докато чакаше такси, забеляза, че дванайсет от седемдесетте и трима души, които излязоха от летището, носят „Месинджър“ и само седем — „Газет“. По пътя записа наблюденията си върху гърба на самолетния си билет с намерението веднага щом стигне в редакцията да ги съобщи на редактора на „Газет“ Франк Бейли. После прегледа двата вестника и трябваше да признае, че „Месинджър“ е по-интересен. Ала не смяташе, че е разумно да споделя това мнение още през първия си ден в града.