Джефри Арчър - Четвъртата власт

— Не — отвърна секретарката, — но един от тях е от пехотната бригада, с която се храним в един и същ стол.

— Добре — каза Армстронг. — В такъв случай ни трябва тъкмо той.

— Между другото — рече Сали, — какво да правя с младия журналист от „Оксфорд Мейл“?

Дик се замисли.

— Кажи му, че се е наложило да посетя американския сектор и че ще се опитам да го приема по някое време утре.

За Армстронг не беше обичайно да се храни в британския офицерски стол, защото неговото влияние му осигуряваше радушен прием във всяка берлинска трапезария. И най-нисшият офицер знаеше, че когато става дума за хранене, е най-добре да намериш някакво оправдание да си във френския сектор. Точно този вторник обаче капитан Армстронг се появи в стола няколко минути след шест и попита ефрейтора на бара дали познава капитан Стивън Холит.

— О, да, господин капитан. Капитан Холит обикновено идва към шест и половина. Той работи в съдебното министерство. — Армстронг вече го знаеше.

Дик остана на бара пред чаша уиски, като наблюдаваше входа. Щом влезеше нов офицер, той въпросително поглеждаше към ефрейтора, който отрицателно поклащаше глава. Накрая се появи слаб, преждевременно оплешивяващ мъж, на когото дори най-малката униформа би изглеждала широка. Той се приближи до бара, поръча си „Том Колинс“ и барманът кимна на Армстронг, който се премести на столчето до него.

Представи се и бързо научи, че Холит нямал търпение да го демобилизират, за да се върне в Лондон и да продължи адвокатската си кариера.

— Ще се опитам да ускоря нещата — рече Армстронг, макар отлично да знаеше, че няма абсолютно никакво влияние в това министерство.

— Много любезно от твоя страна, приятелю — отвърна Холит. — Не се колебай да се обърнеш към мен, ако мога да ти помогна с нещо в замяна.

— Защо не хапнем по нещо? — предложи Дик, стана от стола и отведе юриста към тиха маса за двама в ъгъла.

След като поръчаха вечеря, придружена от бутилка вино от личните запаси на Армстронг, той насочи сътрапезника си към въпрос, по който се нуждаеше от съвет.

— Много добре разбирам проблемите, с които се сблъскват някои от тези немци — докато пълнеше чашата му, каза Дик — тъй като самият аз съм евреин.

— Този път наистина ме изненадахте — отвърна Холит. — Но очевидно, капитан Армстронг, вие сте човек, пълен с изненади.

Дик внимателно го погледна, но не долови признаци на ирония.

— Навярно бихте могли да ми помогнете с един интересен случай, на който се натъкнах неотдавна — започна той.

— С удоволствие — каза Холит.

— Много мило от ваша страна — без да докосва чашата си, рече Армстронг. — Чудех се какви права има немски евреин, който преди войната е продал акциите си от компания на неевреин. Може ли да си ги върне сега?

Адвокатът се замисли за миг и този път наистина изглеждаше малко озадачен.

— Само ако човекът, който ги е купил, е достатъчно почтен, за да му ги продаде обратно. Иначе нищо не може да се направи. Нюрнбергските закони от хиляда деветстотин трийсет и пета, ако не греша.

— Това не ми се струва справедливо — отбеляза Армстронг.

— Така е — отвърна Холит и отново отпи от виното си. — Но навремето законът е бил такъв и в момента няма гражданска инстанция, която да го отмени. Трябва да кажа, че това бордо наистина е великолепно. Къде го намерихте?

— Един мой добър приятел от френския сектор има огромни запаси. Ако искате, ще ви пратя десетина бутилки.

На другата сутрин полковник Оукшот получи разрешение да командирова капитан Армстронг на посещение във военнопленнически лагер във Великобритания по всяко време следващия месец.

— Но наредиха лагерът да е Бридженд — прибави той.

— Ясно — отвърна Армстронг.

— И ясно дадоха да се разбере — като четеше бележките си, продължи полковникът, — че нямаш право да разпиташ повече от трима военнопленници, като никой от тях не трябва да е с чин над полковник.

— Струва ми се, че ще успея да се вместя в тези граници.

— Да се надяваме, че ще си струва, Дик. Все още имам известни съмнения.

— Надявам се да грешите, господин полковник.

Когато се върна в кабинета си, Армстронг помоли Сали да уреди пътуването му.

— Кога искате да заминете? — попита тя.

— Утре.

— Ама и аз съм една — вечно задавам глупави въпроси — рече секретарката.

Сали му запази полет до Лондон за следващия ден. Освен това поръча да го посрещнат на летището и да го откарат до Уелс.

— Но капитаните нямат право на автомобил и шофьор — отбеляза той, когато получи пътните документи.