Джефри Арчър - Четвъртата власт

— Имат, ако бригадният генерал иска снимката на дъщеря му да се появи на първа страница на „Телеграф“, когато идния месец пристигне на посещение в Берлин.

— Защо му е? — попита Армстронг.

— Басирам се, че не може да я омъжи в Англия — отвърна Сали. — А както установих от личен опит, тук се нахвърлят на всичко, стига да носи пола.

Той се засмя.

— Ако аз определях заплатата ти, Сали, щеше да получиш повишение. Междувременно, дръж ме в течение на всичко, което откриеш за Лаубер. Повтарям — на всичко.

На вечеря Дик обясни на Шарлот, че една от причините да замине за Великобритания е да си потърси работа. Тя се насили да се усмихне — напоследък не беше сигурна дали й казва цялата истина. Когато го притискаше, съпругът й винаги се криеше зад думите „строго секретно“ и се почукваше с показалец по носа, както правеше полковник Оукшот.

На следващата сутрин редник Бенсън го откара на летището. По високоговорителите в залата за заминаващи се разнесе глас, който съобщи:

— Моля капитан Армстронг да отиде на най-близкия военен телефон.

Дик щеше да се обади, ако самолетът му вече не набираше скорост на пистата.

След три часа кацнаха в Лондон. Един ефрейтор стоеше облегнат на лъскав черен остин и държеше табела с надпис „Капитан Армстронг“. Щом го забеляза, войникът застана мирно и отдаде чест.

— Незабавно трябва да замина за Бридженд — каза Дик още преди ефрейторът да успее да отвори уста.

Потеглеха по шосе А40 и след няколко минути Армстронг задряма. Събуди се едва когато войникът му каза:

— Остават само още няколко километра, господин капитан.

В лагера го връхлетяха спомени от собствения му престой в Ливърпул. Ала когато този път автомобилът минаваше през портала, часовите му отдадоха чест. Ефрейторът спря пред щаба.

Вътре го посрещна капитан.

— Роуч — представи се той. — Приятно ми е да се запознаем. — Двамата се ръкуваха. Капитан Роуч не носеше медали и изглеждаше така, като че ли никога не е пресичал Ламанша дори на екскурзия, а още по-малко, за да влезе в битка с врага. — Никой не ми обясни точно с какво мога да ви помогна — каза началникът на лагера, докато настаняваше госта си на удобен стол пред камината.

— Трябва ми списък на всички военнопленници в лагера — без да си губи времето с любезности, отвърна Армстронг. — Възнамерявам да разговарям с трима от тях, за да подготвя доклад до контролната комисия в Берлин.

— Нищо по-просто — каза капитанът. — Но защо са избрали Бридженд? Повечето нацистки генерали са в Йоркшир.

— Известно ми е — рече Армстронг, — но не ми дадоха право на избор.

— Ясно. Имате ли представа с какъв човек бихте желали да разговаряте, или просто ще изберете наслуки? — Капитан Роуч му подаде списъка и Дик бързо прокара показалец по него и се усмихна.

— Ще се срещна с един ефрейтор, един лейтенант и един майор. — Армстронг отбеляза с кръстче три имена.

Роуч ги прочете.

— С първите двама няма никакъв проблем — каза той. — Но се боя, че не е възможно да разпитате майор Лаубер.

— Имам право да…

— Няма значение какви права имате, даже да бяхте самият господин Атли — прекъсна го Роуч. — По отношение на Лаубер не съм в състояние да ви помогна с нищо.

— Защо? — гневно попита Армстронг.

— Защото почина преди две седмици. Миналия понеделник пратих трупа му в Берлин.

Мелбърн Куриер

12 септември 1950

Почина сър Греъм Таунсенд

Кортежът спря пред катедралата. Кийт слезе от първия автомобил, пое ръката на майка си и следван от сестрите си, я поведе нагоре по стъпалата. Когато влязоха вътре, присъстващите станаха. Докато крачеха към празния първи ред, Кийт усещаше впиващите се в гърба му очи, които му задаваха един и същи въпрос: „Готов ли си?“. След минута внесоха ковчега и го поставиха пред олтара.

Службата водеше мелбърнският архиепископ, молитвите четеше преподобният Чарлз Дейвидсън. Избраните от лейди Таунсенд химни биха накарали сър Греъм да се изсмее. Реч произнесе бившият редактор на „Куриер“ Дейвид Джейкмън. Той говори за енергията на покойния, за неговата жизнерадост, искреност и привързаност към семейството, за това колко много щял да липсва на всички. Накрая припомни на опечалените, че сър Греъм оставял достоен наследник.

След благословията лейди Таунсенд отново пое ръката на сина си и последва ковчега към гробището.

Архиепископът произнесе заупокойната молитва и гробарите започнаха да зариват ямата. Кийт вдигна глава и плъзна поглед наоколо. Приятели, роднини, колеги, политици, конкуренти, букмейкъри — дори един лешояд, който, подозираше той, беше дошъл просто в търсене на мърша — гледаха надолу към зейналия гроб.