Възползва се от вестника, за да разшири и собствената си популярност, и бързо стана известност в град на анонимни военни.
Три месеца след първата му среща с Арно Шулц „Телеграф“ излизаше шест дни седмично. Капитан Армстронг можеше да докладва на полковник Оукшот, че тиражът е надхвърлил двеста хиляди броя и че с това темпо скоро ще изпреварят „Берлинер“.
— Отлично се справяш, Дик — просто отвърна полковникът. Не беше сигурен какво точно върши Армстронг, но бе забелязал, че разходите на младия капитан надхвърлят двайсет лири седмично.
Макар че й разказа за похвалата на Оукшот, Шарлот усещаше, че работата вече започва да му омръзва. „Телеграф“ продаваше почти също толкова броеве, колкото „Берлинер“ и висшите офицери в трите западни сектора винаги бяха готови да посрещнат капитан Армстронг в кабинетите си. В крайна сметка, само трябваше да му прошепнеш в ухото някаква история и на следващия ден тя се появяваше във вестника. В резултат той винаги разполагаше със запас от хавански пури, Шарлот и Сали никога не страдаха от недостиг на чорапи, Питър Уейкъм можеше да си позволява любимия си джин „Гордънс“ и момчетата от екипа имаха достатъчно водка и цигари, за да открият черен пазар.
Но Дик се дразнеше от факта, че собствената му кариера не постига никакъв напредък. Макар често да му намекваха за повишение, като че ли повече нямаше какво да очаква в град, пълен с майори и полковници, повечето от които само си клатеха краката в очакване да ги върнат в родината.
Той започна да обсъжда с Шарлот възможността да се върнат в Англия, особено след като новоизбраният лейбъристки премиер Клемънт Атли призова войниците колкото може по-скоро да се приберат във Великобритания, защото ги очаквали предостатъчно работни места. Въпреки приятния живот в Берлин идеята очевидно й допадна и тя насърчи мъжа си да поиска преждевременно уволнение. На следващия ден капитан Армстронг помоли за среща с полковника.
— Убеден ли си, че наистина го искаш? — попита Оукшот.
— Да, господин полковник — отвърна Дик. — След като вече всичко върви гладко, Шулц спокойно може да се оправя с вестника и без мен.
Няколко часа по-късно Армстронг за пръв път чу името Клаус Лаубер и отложи плановете си.
Когато сутринта капитанът посети печатницата, Шулц го посрещна с новината, че са продали повече броеве от „Берлинер“ и че според него трябвало да обмислят издаването на неделен вестник.
— Не виждам причина да не го направите — малко отегчено отвърна Дик.
— Иска ми се само да можехме да върнем цените отпреди войната — въздъхна редакторът. — При тези продажби щяхме да получим чудесни печалби. Зная, че ви е трудно да повярвате, капитан Армстронг, но по онова време ме смятаха за проспериращ човек.
— Може би пак ще станете такъв — рече Армстронг. — При това по-рано, отколкото си мислите.
И тъкмо се канеше да му съобщи, че възнамерява да му предаде цялото ръководство и да се върне в Англия, когато немецът каза:
— Вече не съм сигурен, че е възможно.
— Защо? — попита Армстронг. — Вестникът е ваш и всички знаят, че ограниченията върху притежаването на акции от страна на германски граждани скоро ще бъдат вдигнати.
— Може би, капитан Армстронг, но за съжаление аз вече нямам акции от компанията.
Дик се стъписа.
— Наистина ли? Какво ви накара да ги продадете?
— Не съм ги продал — отвърна Шулц. — Направо ги подарих.
— Не ви разбирам.
— Всъщност е съвсем просто. Малко след идването си на власт Хитлер издаде закон, забраняващ на евреи да притежават вестници, и бях принуден да прехвърля акциите си.
— Тогава кой е собственик на „Телеграф“? — попита Дик.
— Един мой стар приятел, казва се Клаус Лаубер — отговори Шулц. — Работеше в Министерството на строителството. Преди много години се запознахме в местния шахматен клуб и играехме всеки вторник и петък — още нещо, което ми забраниха след идването на Хитлер.
— Но щом Лаубер ви е толкова близък приятел, сега би трябвало да ви продаде обратно акциите.
— Предполагам, че е възможно. В крайна сметка той плати за тях съвсем номинална цена, като се уговорихме, че след войната ще ми ги върне.
— И съм убеден, че ще удържи на думата си — каза Армстронг.
— И аз съм сигурен, но през войната изгубихме връзка. Не съм го виждал от декември четирийсет и втора, когато го взеха в армията.
— Но сигурно знаете къде живее — рече капитанът.
— Семейството му напусна Берлин малко след началото на бомбардировките и тогава за последен път чух за него. Бог знае къде е сега — с въздишка прибави Шулц.
Читать дальше