Джефри Арчър - Четвъртата власт

След месец и половина с облекчение откри името си в списъка на онези, които получаваха бакалавърска степен. От този ден никога не спомена за равнището на образованието си, макар да беше съгласен с мнението на доктор Хауард, че това няма особено голямо значение за бъдещата му кариера.

Кийт искаше да се върне в Австралия в деня, в който научи резултатите от изпитите, но баща му не желаеше и да чуе за това.

— Очаквам да постъпиш на работа при стария ми приятел Макс Бивърбрук в „Експрес“ — надвика пращенето по телефона сър Греъм. — За половин година той ще те научи на повече, колкото си научил за три години в Оксфорд.

Кийт устоя на изкушението да му отговори, че това едва ли ще е сериозно постижение.

— Единственото, което ме безпокои, татко, е твоето здравословно състояние. Не искам да остана в Англия, ако мога да ти помогна с нещо у дома.

— Никога не съм се чувствал по-добре, момчето ми — отвърна сър Греъм. — Докторът каза, че почти съм се възстановил и стига да не се претоварвам, ще живея още дълго. Ще си ми много по-полезен, ако научиш занаята на Флийт стрийт 15 15 Улица в центъра на Лондон, на която се намират редакциите на много от английските вестници. — Б.пр. , вместо да се прибереш вкъщи и да ми се пречкаш из краката. Веднага ще позвъня на Бивърбрук. Погрижи се да му драснеш няколко реда — още днес.

Кийт писа на лорд Бивърбрук същия следобед и след три седмици собственикът на „Експрес“ прие сина на сър Греъм Таунсенд на петнайсетминутен разговор. Кийт пристигна пред Арлингтън Хаус четвърт час по-рано и преди да влезе във внушителната сграда няколко минути се разхожда нагоре-надолу пред катедралата „Сейнт Джеймс“. Накараха го да чака още двайсет минути, а после секретарката го въведе в големия кабинет на лорд Бивърбрук, който гледаше към Сейнт Джеймс Парк.

— Как е баща ти? — бяха встъпителните думи на издателя.

— Добре е, благодаря — отвърна Кийт, застанал пред бюрото му, тъй като не му предложиха да седне.

— И искаш да тръгнеш по неговите стъпки, така ли? — вдигна поглед към него възрастният мъж.

— Да, господине.

— Добре, тогава утре в десет да си в кабинета на Франк Бътърфийлд в „Експрес“. Той е най-добрият заместник главен редактор на Флийт стрийт. Някакви въпроси?

— Не, господине — отвърна Кийт.

— Добре — каза Бивърбрук. — Предай най-добрите ми пожелания на баща си. — Той наведе глава, което очевидно беше знак, че разговорът е свършил.

Трийсет секунди по-късно Кийт отново бе навън, без изобщо да е сигурен, че срещата се е състояла.

На следващата сутрин отиде при Франк Бътърфийлд на Флийт стрийт. Заместник главният редактор като че ли никога не преставаше да тича от един журналист на друг. Кийт се опита да го следва и скоро разбра защо Бътърфийлд се е развеждал три пъти. Малко нормални жени биха търпели такъв начин на живот. Той изчакваше отпечатването на вестника всяка вечер, освен събота.

С времето на Кийт му омръзна просто да върви по петите на редактора. Нямаше търпение да получи по-пълна представа за списването и ръководството на вестника. Усетил нервността на младежа, Франк разработи програма, която изцяло да ангажира времето му. Така Кийт прекара по два месеца в разпределителния отдел, рекламата и печатницата. И навсякъде видя десетки профсъюзни членове, които играеха карти, вместо да работят на пресите, или да пият кафе и да залагат при най-близкия букмейкър. Някои дори се подписваха в присъствената книга под две-три имена и получаваха по две-три заплати.

На шестия месец Кийт започна да се пита дали фактът, че редакторът се примирява с всичко това, е от значение за успешното издаване на вестника. Не трябваше ли навремето той и баща му да прекарват неделните сутрини в също толкова внимателно вглеждане в рекламното пространство на „Куриер“, колкото и в първите му страници? И вместо да седят в кабинета на сър Греъм и да критикуват заглавията в „Газет“, не трябваше ли да се поинтересуват дали във вестника няма прекалено много служители и дали разходите на журналистите не са се изплъзнали от контрол? Колкото и голям да бе тиражът, в крайна сметка основната цел трябваше да е максималната печалба. Той често обсъждаше този проблем с Франк Бътърфийлд, който смяташе, че установената практика в печатницата не подлежи на промяна.

Кийт редовно пишеше на родителите си дълги писма, в които развиваше теориите си. След като вече лично се сблъскваше с много от проблемите на баща си, той започваше да се бои, че профсъюзните практики в печатниците на Флийт стрийт скоро ще стигнат и до Австралия.