Джефри Арчър - Четвъртата власт

— Може би ще е най-добре да повикаме полицията и да оставим те да решат кой командва.

Тези думи го накараха да замълчи. Известно време Кийт нервно обикаля из двора и накрая призна:

— Нямам двайсет лири.

— Тогава ще се наложи да продадете колата.

— За нищо на света.

— В такъв случай просто ще остане тук — срещу обичайната такса — докато не намерите парите.

Кийт все повече почервеняваше. Монтьорите изглеждаха странно невъзмутими.

— Колко ще ми предложите за нея? — попита накрая той.

— В Берлин не се търсят много стари спортни коли с десен волан. Бихме могли да ви дадем сто хиляди марки.

— Но нали преди малко ми казахте, че не работите с марки?

— Казах ви само, че не ги приемаме.

— Тези сто хиляди ще покрият ли сметката ми?

— Не — отвърна монтьорът, замълча за миг, усмихна се и прибави: — Но ще се погрижим да ви ги обърнат по изгоден курс.

— Гадни нацисти — измърмори Кийт.

Когато започна втората си година в Оксфорд, другарите му от лейбъристкия клуб настояха да се кандидатира за клубния комитет. Той вече знаеше, че макар в клуба да членуват над шестстотин души, именно комитетът се среща с министрите от правителството, посещаващи университета, и има право да взима решения. Той дори избираше делегатите на партийните конференции и по този начин влияеше върху партийната политика.

Когато съобщиха резултатите от гласуването, Кийт се изненада с какво голямо мнозинство е избран. Следващия понеделник участва в първото си заседание, което се състоя в „Бриклейърс Армс“. Мълчаливо седеше в дъното и не можеше да повярва на очите си — комитетът проявяваше всички качества, които най-много мразеше в британците. Те бяха реакционно настроени, пристрастни и свръхконсервативни, когато се стигаше до взимане на сериозно решение. Ако някой измислеше оригинална идея, тя надълго и нашироко се обсъждаше, после, когато закриеха заседанието и слезеха в бара, бързо потъваше в забвение. Кийт заключи, че ако иска да реализира някои от най-радикалните си възгледи, не е достатъчно да е член на комитета. През последната година от следването си трябваше да стане председател на лейбъристкия клуб. Когато спомена за тази своя амбиция в писмо до баща си, сър Греъм му отговори, че повече го интересувала перспективата да завърши, тъй като този пост не бил от основно значение за човек, надяващ се да стане собственик на издателска група.

Единственият му конкурент беше сегашният заместник-председател Гарет Уилямс, миньорски син, получил стипендия за Оксфорд, който определено отговаряше на всички изисквания.

Изборите на ръководни органи бяха определени за втората седмица на семестъра и Кийт разбираше, че ако се надява да стане председател, трябва да използва всеки час от седемте дни преди това. Тъй като Гарет Уилямс беше по-популярен в комитета, отколкото сред редовите членове, Кийт знаеше точно накъде да насочи усилията си. През първите десет дни от семестъра редовно канеше на чашка в стаята си някои членове на клуба, дори новоприети студенти. Вечер след вечер поглъщаха каси бира, сладки и евтино вино, всичко за негова сметка.

Двайсет и четири часа преди изборите реши, че е успял. Прегледа списъка на онези, с които вече се бе сближил и които със сигурност щяха да гласуват за него, после отдели поддръжниците на Уилямс.

Ежеседмичното заседание на комитета се състоя вечерта преди вота. Кийт се наслаждаваше на мисълта, че за последен път търпи безкрайните им безсмислени решения, които в крайна сметка свършваха в кошчето за отпадъци. Седеше и не участваше в досадните поправки на клаузи, толкова любими на Гарет Уилямс и неговите приятелчета. Почти цял час обсъждаха последните данни за безработицата, която достигаше триста хиляди души. На Кийт му се искаше да посочи на другарите си, че във Великобритания има поне триста хиляди, които според него просто не са способни на труд, ала реши, че е неразумно да го прави в деня преди да поиска подкрепата им пред урната.

Седеше облегнат на стола си и кимаше, когато падна бомбата. По време на последната точка от дневния ред — „Други“ — Хю Дженкинс от колежа „Сейнт Питърс“, студент, с когото Кийт рядко разговаряше — не само защото изкарваше Ленин либерал, а защото беше най-верен съюзник на Гарет Уилямс — тежко се надигна от мястото си на първия ред.

— Другари — започна той, — съобщиха ми, че е бил нарушен параграф девети от устава, алинея „в“, отнасяща се до избора на ръководни органи на комисията.