Джефри Арчър - Четвъртата власт

Портиерът неохотно кимна, свали един ключ от стената и го отведе по голо стълбище в ъглова стая на втория етаж. Кийт остави куфара си на пода. В стаята имаше тясно легло, стол, скрин с чекмеджета без дръжки и очукана маса. Когато се приближи до прозореца и видя купчини отпадъци, си помисли за красивото езерце под апартамента си в колежа. Обърна се, за да благодари, но портиера вече го нямаше.

След като разопакова багажа си, той придърпа стола към масата под прозореца и започна да описва първите си впечатления от опустошената държава.

На следващата сутрин се събуди веднага щом слънчевите лъчи проникнаха в стаята му. Трябваше му известно време, за да се измие със слабата струйка студена вода, която течеше от крана. Отказа се от бръсненето. Облече се, слезе долу и отвори няколко врати, докато намери кухнята. Застаналата до печката жена се обърна, усмихна му се и му даде знак да седне на масата.

Всичко друго, освен брашното, обясни тя на завален английски, било дефицитно. Предложи му две дебели филии хляб, намазани със съвсем тънък слой мас. Кийт й благодари, за което получи нова усмивка. След втората чаша с течност, която според уверенията на жената била мляко, той се върна в стаята си, седна на ръба на леглото, провери адреса на срещата и се опита да го открие на остарялата пътна карта на Берлин, която носеше от Оксфорд. Излезе от пансиона в осем и няколко минути, защото не искаше да закъснее.

Вече беше решил да организира времето си така, че да прекара поне ден във всеки сектор на разделения град. Имаше намерение да остави за накрая руската част, за да може да я сравни с трите контролирани от съюзниците сектора. След онова, което бе видял до този момент, смяташе, че положението в нея би трябвало да е най-добро. Знаеше, че това ще зарадва другарите му от оксфордския лейбъристки клуб, който вярваха, че Сталин се справя много по-добре от Атли, Ориол 13 13 Клемънт Ричард Атли (1883 — 1967) — британски премиер 1945 — 1951. Винсен Ориол (1884 — 1966) — председател на френския парламент 1945 — 1946, първи президент на Четвъртата република. — Б.пр. и Труман, взети заедно — въпреки факта, че най-източната точка, до която бяха пътували повечето от тях, беше Кеймбридж. Кийт спира няколко пъти, за да моли за упътване към Сименсщрасе. Накрая откри Британската служба за връзки с обществеността и контрол на информационните услуги няколко минути преди девет. Паркира автомобила си и се присъедини към потока мъже и жени в различни униформи, които влизаха вътре през въртящата се врата. Асансьорът не работеше и се наложи да се изкачи пеш до петия етаж, където се намираше офисът на ВОКИУ. Въпреки че до срещата оставаше още време, той реши да съобщи за пристигането си.

— Какво обичате, господине? — попита младата ефрейторка на регистратурата.

До този момент нито една жена не се бе обръщала към него с „господине“ и това не му хареса.

Кийт извади от вътрешния си джоб поканата и й я подаде.

— Имам среща с директора в девет часа.

— Струва ми се, че още го няма, господине, но все пак ще проверя.

Тя вдигна телефонната слушалка и проведе кратък разговор със свой колега.

— След няколко минути ще дойдат да ви вземат — съобщи му ефрейторката. — Седнете, моля.

Няколкото минути се оказаха близо час. През това време Кийт изчете вестниците на масичката от кора до кора, но не му предложиха кафе. „Берлинер“ не му се стори много по-добър от „Чаруел“, оксфордския студентски вестник, към който се отнасяше с презрение, а „Телеграф“ беше още по-слаб. Но тъй като директорът на ВОКИУ, изглежда, се споменаваше на почти всяка негова страница, той се надяваше, че няма да го питат за мнението му.

Накрая се появи друга жена и покани господин Таунсенд. Кийт скочи и се приближи до бюрото.

— Казвам се Сали Кар — небрежно рече тя — и съм секретарка на директора. С какво мога да ви помогна?

— Писах ви от Оксфорд — отвърна Кийт с надеждата, че изглежда по-възрастен от годините си. — Аз съм журналист от „Оксфорд Мейл“ и съм пратен тук, за да напиша поредица статии за условията в Берлин. Имам среща с… — Той сведе очи към поканата. — … с капитан Армстронг.

— А, да, спомням си — каза госпожица Кар. — Но се боя, че тази сутрин капитан Армстронг е на посещение в руския сектор и днес не го очакваме в службата. Ако дойдете утре сутрин, той с удоволствие ще ви приеме.

Кийт се опита да не дава външен израз на разочарованието си и я увери, че отново ще бъде тук по същото време на другия ден. Навярно изобщо щеше да се откаже от срещата с Армстронг, ако не го бяха предупредили, че капитанът знаел повече за действителното положение в Берлин от всички други щабни офицери, взети заедно.