Джефри Арчър - Четвъртата власт

Привечер се върна в сервиза, за да провери какво става с автомобила му. Единственият монтьор, който знаеше английски, си беше отишъл. Колата стоеше в ъгъла на двора в същото ужасно състояние, в което я бе оставил сутринта. Единственото, с което успя да му помогне пазачът, беше да посочи цифрата осем на часовника си.

На другата сутрин Кийт отиде в сервиза в осем без петнайсет, ала монтьорът се появи едва в 8:13. Преди да изрази мнението си, той няколко пъти обиколи колата.

— Мога да я оправя за седмица — тъжно каза немецът.

Този път Кийт му подаде една лира.

— Но сигурно ще успея да свърша за два дни… Всичко е въпрос на приоритети.

Кийт реши, че не може да си позволи да е основен приоритет.

Докато пътуваше в един претъпкан трамвай, той се замисли за финансите си или по-скоро за тяхната липса. Ако издържеше още десет дни, платеше пансиона си и ремонта на колата, през остатъка от пътуването щеше да му се наложи да спи в автомобила.

Скочи от трамвая на вече познатата спирка, тичешком изкачи стъпалата и няколко минути преди девет застана на регистратурата. Този път го накараха да чака двайсет минути преди отново да се появи секретарката на директора. Изглеждаше притеснена.

— Съжалявам, господин Таунсенд — каза тя, — но капитан Армстронг трябваше неочаквано да отлети за Англия. Заместникът му лейтенант Уейкъм с удоволствие ще ви приеме.

Кийт прекара близо час с лейтенант Уейкъм, който постоянно го наричаше „приятелю“, обясняваше му защо не може да влезе в Шпендау 14 14 Район в Източен Берлин, в който е имало затвор за нацистки военнопрестъпници. — Б.пр. и пускаше шеги по адрес на Дон Брадмън. Когато си тръгна, младежът си мислеше, че е научил много повече за състоянието на английския крикет, отколкото за положението в германската столица. Прекара остатъка от деня в американския сектор, като често спираше да разговаря с войниците по улиците. Те с гордост му казваха, че за нищо на света нямало да напуснат сектора си, докато не дойдело време да се върнат в Щатите.

Когато по-късно следобед отиде в сервиза, монтьорът му обеща, че на другата вечер ще може да вземе колата си.

На следващия ден взе трамвай до руския сектор. Скоро откри колко се е заблуждавал като е смятал, че там няма да научи нищо ново. Другарите му от оксфордския университетски лейбъристки клуб нямаше да се зарадват, когато им кажеше, че раменете на източноберлинчани са по-изгърбени, главите им — по-приведени и крачката им — по-бавна от тези на съгражданите им в съюзническите сектори, както и че, изглежда, не разговарят дори помежду си, още по-малко с него. Статуята на Хитлер на централния площад беше заменена от още по-голяма на Ленин и на всеки ъгъл се издигаше огромен портрет на Сталин. След неколкочасово обикаляне из сивите улици с магазини, в които нямаше нито хора, нито стоки, Кийт се върна в британския сектор.

Реши, че ако на другата сутрин потегли за Дрезден, може би ще успее да изпълни задачата си по-рано и да прекара няколко дни в Довил, за да попълни финансите си, които бързо се топяха.

Колата го чакаше в двора на сервиза и Кийт трябваше да признае, че изглежда чудесно. Някой даже я бе измил и червеният капак лъщеше под гаснещите слънчеви лъчи.

Монтьорът му подаде ключа и Кийт се настани зад волана. Двигателят реагира незабавно.

— Отлично! — възкликна той.

Немецът важно кимна. Когато Кийт излезе от колата, друг монтьор се наведе вътре и извади ключа.

— Колко ви дължа? — попита Кийт и извади портфейла си.

— Двайсет лири — отвърна монтьорът.

Кийт го зяпна.

— Двайсет лири ли? — изпелтечи той. — Но аз нямам двайсет лири. Вие вече ми взехте трийсет шилинга, а проклетата кола струваше само трийсет лири.

Тази информация, изглежда, не впечатли немеца.

— Наложи се да сменим коляновия вал и да поправим карбуратора — поясни той. — А резервните части са дефицитни. Да не споменавам за изчукването. Двайсет лири.

Кийт отвори портфейла си и започна да брои банкнотите.

— Колко прави това в марки?

— Не приемаме марки — отвърна немецът.

— Защо?

— Британците ни предупредиха да се пазим от фалшификати.

Кийт реши, че е дошъл моментът да опита друга тактика.

— Това си е чисто изнудване! — извика той. — Ще се погрижа да затворят сервиза ви!

Немецът не се трогна.

— Може и да сте спечелили войната, господине — сухо отвърна той, — но това не означава, че не трябва да си плащате сметките.

— Да не си мислите, че ще ви се размине? — продължи Кийт. — Ще съобщя за вас на моя приятел капитан Армстронг от ВОКИУ. Тогава ще видите кой командва.