Джефри Арчър - Четвъртата власт

После сър Пол се обърна и излезе, като остави документите си на масата.

Дик седна на неговото място, но известно време само бавно оглеждаше присъстващите.

— Ако някой иска да го последва — каза накрая той, — сега е моментът.

Разнесе се шумолене на хартия и скърцане на столове, няколко души сведоха погледи, но никой не си тръгна.

— Добре — рече Армстронг. — А сега, стига да се държим като разумни хора, скоро ще стане ясно, че сър Пол просто се е нахвърлил на заключения, без да има представа за действителното положение.

Не всички около масата изглеждаха убедени. Ерик Чапмън, секретарят на компанията, беше един от онези, чиито глави останаха сведени.

— Втора точка — твърдо каза Дик.

Шефът на тиражния отдел обясни защо през последния месец продажбите на „Ситизън“ толкова рязко са спаднали, което според него щяло да окаже непосредствено отрицателно въздействие върху приходите от реклама.

— Тъй като „Глоуб“ намали единичната си цена на десет пенса, мога само да посъветвам борда да последваме техния пример.

— Но ако го направим — възрази Чапмън, — приходите още повече ще спаднат.

— Това е вярно… — започна шефът на тиражния отдел.

— Просто трябва да запазим самообладание — прекъсна го Армстронг — и да видим кой пръв ще премигне. Обзалагам се, че до един месец империята на Таунсенд ще е рухнала и ние ще събираме останките й.

Макар че един-двама от директорите кимнаха, повечето бяха в борда достатъчно отдавна, за да си спомнят случилото се предишния път, когато Армстронг бе предвидил такова развитие на събитията.

Останалите точки от дневния ред им отнеха около час и накрая стана ясно, че никой не желае пряко да противоречи на генералния директор. Когато Армстронг попита има ли някакви въпроси, никой не отговори.

— Благодаря ви, господа — каза той, изправи се, събра папките на сър Пол и бързо излезе от залата. Докато крачеше по коридора, видя, че Питър Уейкъм задъхано бърза след него. Настигна го тъкмо когато влизаше в асансьора.

— Ако беше пристигнал преди няколко минути, Питър — усмихна се Дик, — щях да те направя председател.

Натисна най-горния бутон и се качи на покрива, където завари пилота си да стои облегнат на парапета и да пуши цигара.

— Към „Хийтроу“ — нареди Армстронг, без изобщо да се замисля за такива неща като разрешение от контролната кула или свободни коридори.

Пилотът светкавично угаси цигарата си и се втурна към площадката за излитане. Докато летяха над Лондон, Армстронг започна да анализира последователността от събития, които щяха да се разиграят през следващите няколко часа, освен ако по някакво чудо не се появяха 50 милиона долара.

След петнайсет минути хеликоптерът кацна на частна писта. Армстронг стъпи на асфалта и бавно закрачи към самолета си.

На стълбичката го очакваше друг пилот.

— Ница — преди да потъне в седалката, нареди Армстронг. Пилотът изчезна в кабината, решил, че „капитан Дик“ отива на яхтата си в Монте Карло за неколкодневна почивка.

Самолетът се отправи на юг. По време на двучасовия полет Армстронг разговаря по телефона само веднъж — с Жак Лакроа в Женева. Но колкото и да го умоляваше, отговорът оставаше неизменен: „Господин Армстронг, трябва да платите петдесетте милиона до края на работния ден, иначе няма да имам друг избор, освен да предам въпроса в ръцете на нашето Министерство на правосъдието“.

Ню Йорк Стар

6 ноември 1991

Цоп!

— На първа линия е президентът на Съединените щати — съобщи Хедър. — На втора е господин Остин Пиърсън от Кливланд, Охайо. С кого желаете да ви свържа първо?

Таунсенд каза на секретарката кой разговор ще приеме, нервно вдигна слушалката и чу непознат глас.

— Добро утро, господин Пиърсън, много любезно, че се обаждате — рече той и напрегнато се заслуша.

— Да, господин Пиърсън — накрая отвърна Кийт. — Естествено. Напълно разбирам вашата позиция. Убеден съм, че при такива обстоятелства аз бих реагирал по същия начин. — Таунсенд внимателно проследи причините, поради които Пиърсън беше взел решението си.

— Разбирам дилемата, пред която сте поставен, и ви благодаря, че ми телефонирате лично. — Той замълча за миг. — Надявам се, че няма да съжалявате. Дочуване, господин Пиърсън. — Кийт затвори телефона и стисна главата си с ръце. Внезапно го изпълни странно спокойствие.

Когато чу вика, Хедър скочи от пишещата машина и се втурна в кабинета на Таунсенд. Завари го да подскача на един крак и да си тананика: