Джефри Арчър - Четвъртата власт

Армстронг възнамеряваше да стане рано, за да има време да унищожи различни документи от сейфа си, но го събудиха ударите на Биг Бен, предшестващи новините в седем часа. Той изруга часовата разлика, стана, облече се и влезе в трапезарията. Закуската вече го очакваше: бекон, наденички, кървавица и четири пържени яйца, които проми с пет чаши черно кафе.

В 07:35 излезе от апартамента и се спусна с асансьора на единайсетия етаж. Излезе на площадката, включи осветлението, бързо закрачи по коридора, мина покрай бюрото на секретарката и спря, за да набере кода на клавиатурата до вратата на кабинета си. Когато лампичката светна зелено, влезе вътре.

Без да обръща внимание на купищата очакващи го на бюрото писма, Дик се запъти право към големия сейф. Последва по-дълъг и по-сложен код, след което той отвори тежката врата.

Първата папка, която извади, носеше надпис „Лихтенщайн“. Той отиде при машината за унищожаване на документи и започна да пуска вътре лист след лист. Върна се при сейфа, извади втора папка, озаглавена „Русия (договори за книги)“, и изпълни същата процедура. Беше преполовил „Територии на разпространение“, когато зад него се разнесе мъжки глас:

— Какво правиш тук, по дяволите? — Армстронг се обърна и фенерчето на пазача го заслепи.

— Махай се оттук, идиот такъв! — извика той. — И затвори вратата.

— Извинете, господине — отвърна пазачът. — Никой не ми каза, че сте в сградата.

Дик продължи да унищожава документи още четирийсет минути, докато не чу, че идва секретарката му.

— Добро утро, господин Армстронг — весело поздрави тя, без да отваря вратата. — Нуждаете ли се от помощ?

— Не — надвика шума на машината той. — Ще дойда след няколко минути.

Ала изтече още почти половин час, преди най-после да отиде при нея.

— Колко време остава до заседанието на борда?

— Малко повече от половин час — отвърна тя.

— Помоли господин Уейкъм веднага да дойде при мен.

— Господин заместник-председателят няма да идва днес, господине — каза Памела.

— Няма да идва ли? Защо? — изрева Армстронг.

— Разболял се е от грип. Вече е пратил извиненията си на секретаря на компанията.

Дик се върна на бюрото си, потърси номера на Питър в бележника си и го набра. Телефонът иззвъня няколко пъти, преди да отговори женски глас.

— Питър там ли е? — попита той.

— Да, но е на легло. Много е зле и докторът каза, че му трябват няколко дни почивка.

— Повикайте го.

Последва продължително мълчание, после се обади пресипнал глас.

— Ти ли си, Дик?

— Да. Как си мислиш, че ще пропуснеш толкова важно заседание на борда, по дяволите?

— Съжалявам, Дик, но съм болен от грип и докторът ми препоръча няколко дни почивка.

— Не ми пука какво ти е препоръчал докторът — отвърна Армстронг. — Искам да присъстваш на заседанието. Ще ми трябва подкрепата ти.

— Ами, щом смяташ, че се налага…

— Налага се — каза Дик. — Така че побързай.

Той седна зад бюрото си и си погледна часовника. До заседанието оставаха само десетина минути. Но нито един от директорите не се бе отбил да го поздрави или за да се увери, че има подкрепата му за някакво предложение. Сигурно просто не знаеха, че се е върнал.

Памела нервно влезе в кабинета и му подаде дебела папка с доклади върху дневния ред на заседанието. Както знаеше от предната вечер, първа точка гласеше „Пенсионният фонд“. Но в папката нямаше никаква информация по въпроса — първите обяснителни бележки се отнасяха за втора точка: спадането на тиража на „Ситизън“, след като „Глоуб“ беше намалил единичната си цена на десет пенса.

Армстронг продължи да чете, докато секретарката не влезе, за да му съобщи, че е десет без две минути. Той стана, взе папката и уверено излезе в коридора. Докато вървеше към заседателната зала, служителите, с които се разминаваше, го поздравяваха. Дик топло се усмихваше, макар че невинаги си спомняше имената им.

Когато наближи отворената врата на залата, чу разговорите на другите директори. Ала в момента, в който влезе, се възцари зловеща тишина.

Когато самолетът започна да се спуска към летище „Кенеди“, стюардесата го събуди.

— Някоя си госпожа Бересфорд се обажда от Кливланд. Твърди, че ще приемете разговора.

— Току-що излизам от срещата с Пиърсън — каза Елизабет Бересфорд. — Продължи цял час, но когато го оставих, все още не беше взел решение.

— Още не е взел решение ли?

— Не. Първо трябвало да се консултира с финансовата комисия на банката.