Джефри Арчър - Четвъртата власт

Всички на масата полагаха усилия да изглеждат весели, макар че през последните няколко седмици госпожа Бересфорд бе разговаряла с повечето от тях. След това всички незабавно се бяха отказали от идеите си за разрастване. Най-оптимистичната дума на Елизабет по време на тези кръстосани разпити беше „консолидиране“. Тя помоли секретаря и финансовия директор да подготвят план за налагане на запор върху акциите на компанията и обявяване на доброволна ликвидация. И сега им беше изключително трудно да се преструват на спокойни.

След вечеря Таунсенд си легна и прекара безсънна нощ, причината за която не можеше да се отдаде на часовата разлика. Около три сутринта чу, че под вратата му промушват съобщение. Той скочи от леглото и нервно разкъса плика. „Французите се съгласиха — неохотно. Заминавам за Франкфурт. Елизабет Бересфорд.“

В седем часа Брус Кели дойде на закуска в апартамента му. Главният редактор, който неотдавна се бе върнал в Лондон, за да стане управителен директор на „Глобал ТВ“, му обясни, че основният проблем бил да накара скептичните британци да купят стоте хиляди сателитни чинии, които бяха складирани в Уотфорд. Последната му идея била да ги раздаде безплатно на всички читатели на „Глоуб“. Кийт само кимаше и отпиваше от чая си. Нито един от двамата не обели и дума за единственото, което ги измъчваше.

След закуска слязоха в кафенето и Таунсенд обиколи масите, за да побъбри с висшите си служители от целия свят. Накрая стигна до заключението, че или са много добри актьори, или нямат представа колко несигурно е действителното положение. Надяваше се, че е второто.

Семинара откри Хенри Кисинджър с уводна лекция за значението на връзките между тихоокеанските държави. Таунсенд седеше на първия ред и му се искаше баща му да може да чуе думите на бившия държавен секретар, който говореше за възможности, невъобразими само допреди десет години, и в които според него „Глобал“ щяла да играе основна роля. Мислите на Кийт се понесоха назад към майка му, вече над деветдесетте, и онзи ден, когато преди четирийсет години се беше върнал в Австралия. „Винаги съм мразила всякакви дългове.“ Дори си спомняше интонацията й.

През деня присъства на почти всички лекции и когато си тръгваше от всяка, в ушите му кънтяха думите „ангажираност“, „далновидност“ и „разширяване“. Преди да се оттегли в стаята си му предадоха последното съобщение от Елизабет Бересфорд: „Франкфурт и Бон се съгласиха, но поставиха тежки условия. Заминавам за Цюрих. Ще се обадя веднага щом науча решението им“. Прекара поредната безсънна нощ в очакване на обаждането й.

Таунсенд бе предложил след Цюрих госпожа Бересфорд да пристигне направо в Хонолулу и лично да го информира за постигнатото. Но идеята не й допадна.

— В края на краищата — напомни му тя, — едва ли ще допринеса за повдигане на духа, като обясня на делегатите в какво се състои работата ми.

— Може да си помислят, че сте ми любовница — отвърна Кийт.

Елизабет не се засмя.

Следобед на третия ден дойде ред за лекцията на сър Джеймс Голдсмит. Но още щом намалиха осветлението, Таунсенд започна да си поглежда часовника и да се чуди кога ще позвъни госпожа Бересфорд.

Сър Джеймс излезе на трибуната под ентусиазираните аплодисменти на делегатите. Той остави речта си на катедрата, погледна към публиката, която вече не можеше да види, и започна с думите:

— За мен е огромно удоволствие да се обърна към хора, които работят в една от най-процъфтяващите компании в света. — Кийт остана впечатлен от възгледите му за бъдещето на Европейската общност и от причините да стане депутат в Европейския парламент. — Като негов член ще имам възможността да…

— Извинете, господине. — Таунсенд вдигна очи и видя, че до него е застанал управителят на хотела. — Някаква жена ви търси от Цюрих. Твърди, че било спешно. — Кийт кимна и бързо го последва в коридора.

— Прехвърлете разговора в стаята ми — каза той и се запъти към най-близкия асансьор.

В коридора се размина с една от секретарките си, която се зачуди защо напуска лекцията на сър Джеймс, след като в програмата е написано, че трябва да произнесе благодарствена реч.

Когато Таунсенд влезе в апартамента си, телефонът вече звънеше. Той вдигна слушалката. Радваше се, че госпожа Бересфорд не може да види колко е нервен.

— Кийт Таунсенд.

— Цюрихската банка се съгласи с предложението.

— Слава богу!

— Но на известна цена. Искат три пункта по-висока лихва за целия десетгодишен период. Това ще струва на „Глобал“ още седемнайсет и половина милиона долара.