Джефри Арчър - Четвъртата власт

Армстронг се засмя.

— От мен никога няма да стане политик — отвърна той и вдигна ръка. След секунди до него се появи сервитьор. — Бихте ли ми донесли още малко? — прошепна Дик.

— Разбира се, господине — каза сервитьорът, макар да можеше да се закълне, че вече е поднесъл на господин Армстронг втора порция.

Армстронг погледна надясно към Дейвид Дикинс и забеляза, че едва докосва храната си — разпространен навик сред хората, които трябва да държат реч след вечеря. Свел глава, кметът преглеждаше написания си на машина текст и от време на време внасяше поправки с рекламна химикалка на „Фор Сизънс“.

Дик не го прекъсна и когато Дикинс отказа предложения му крем, нареди на сервитьора да го остави на масата в случай че кметът промени решението си. Когато Дикинс дочете речта си, Армстронг вече беше излапал десерта му. И се зарадва, когато с кафето им поднесоха петифури.

По време на последвалите речи мислите на Таунсенд блуждаеха. Опита се да остави проблемите си настрани, ала когато аплодисментите след благодарственото слово на президента на банкерската асоциация заглъхнаха, Кийт осъзна, че не може да си спомни за какво е ставало дума.

— Речите бяха великолепни, нали? — попита от отсрещната страна на масата Дейвид Гренвил.

— Да — отвърна Таунсенд. В момента единствената му мисъл беше още колко време ще трябва да остане тук, докато Елизабет Бересфорд му позволи да се прибере вкъщи. Финансистката не откъсваше поглед от главната маса.

— Кийт — повика го някой и той се обърна, за да попадне в мечешката прегръдка, с която бе прочут кметът на Ню Йорк. Да, да си собственик на „Стар“ си имаше своите недостатъци.

— Добър вечер, господин кмете — каза Таунсенд. — Много се радвам да ви видя. Поздравявам ви за прекрасната реч.

— Благодаря ти, Кийт, но не дойдох затова. Искам да ти кажа нещо. — Той насочи показалец към гърдите му. — Защо имам чувството, че твоят главен редактор не ме харесва? Зная, че е ирландец, но искам да го попиташ как да увелича заплатите на полицията, когато парите за тази година вече са изчерпани? Да не би да предлага пак да вдигна данъците или да допусна градът да банкрутира?

Искаше му се да препоръча на кмета да се възползва от услугите на Елизабет Бересфорд, за да реши проблема си с полицейското управление, ала когато Дейвид Дикинс най-после млъкна, се съгласи на сутринта да поговори с главния редактор. Макар да отбеляза, че никога не се намесвал в редакторските решения.

Госпожа Бересфорд повдигна вежди, което показваше колко внимателно е прегледала документацията му.

— Благодаря ти, Кийт — каза кметът. — Убеден съм, че след като обясних с какви затруднения се налага да се справям, ще оцениш позицията ми — въпреки че ти не би могъл да знаеш какво означава да не си в състояние да си плащаш сметките в края на месеца.

Дикинс погледна над рамото му и се провикна с цяло гърло:

— Виж, това е човек, с когото никога не съм си имал проблеми.

Таунсенд и Елизабет Бересфорд се обърнаха, за да видят за кого говори. Беше Ричард Армстронг — стоеше точно зад тях.

— Предполагам, че сте стари приятели — каза кметът и преди някой да му отговори, се отдалечи, за да продължи обиколката си.

Елизабет дискретно се отдръпна, но не чак толкова далеч, че да не може да чува всяка тяхна дума.

— Е, как си, Дик? — попита Таунсенд.

— Никога не съм бил по-добре — отвърна Армстронг и се обърна, за да издуха дима от пурата си към госпожа Бересфорд.

— Сигурно най-после се чувстваш облекчен след споразумението с профсъюзите.

— Накрая просто нямаха друг избор — каза Армстронг. — Или трябваше да приемат условията ми, или щях да спра вестника.

Ръсел тихо се приближи и застана зад тях.

— На известна цена — отбеляза Таунсенд.

— Цена, която спокойно мога да си позволя — рече Армстронг. — Особено сега, когато вестникът вече започна да носи печалба. Надявам се и ти да постигнеш същото с „Мулти Медия“. — Той силно дръпна от пурата си.

— „Мулти Медия“ е на печалба още от самото начало — отвърна Таунсенд. — С невероятните приходи от компанията, най-големият ми проблем е да намеря достатъчно хора, за да откарват парите до банката.

— Трябва да призная, че да кихнеш цели три милиарда говори за страхотна смелост. Аз предложих на Хенри Синклер само един и половина, при това след като счетоводителите ми бяха прегледали баланса му под лупа.

При други обстоятелства Таунсенд щеше да му напомни, че на вечерята в лондонското кметство предната година му е казал два и половина милиарда и че дори не са му дали да припари до счетоводните книги на „Мулти Медия“ — но не и докато Елизабет Бересфорд се намираше само на няколко крачки от тях.