Джефри Арчър - Четвъртата власт

Той прелисти бележника си и потърси имена на хора, които можеха да му помогнат. Стигна до „К“ — Сали Кар — когато телефонът иззвъня. Някой го попита на руски кой желае да разговаря с маршал Тюлпанов.

— Луби, лондонски сектор — отвърна Дик.

Последва прещракване и в слушалката се разнесе познатият глас на началника на КГБ.

— Какво мога да направя за теб, Луби?

— Нуждая се от помощ, Сергей — каза Армстронг.

Отговори му продължително мълчание.

— И в каква форма би трябвало да е тази помощ? — сдържано попита Тюлпанов накрая.

— Краткосрочен заем от петдесет милиона долара. Ще си ги получиш след месец, обещавам ти.

— Но, другарю, ти вече ни дължиш седем милиона долара. Докладваха ми, че не си ни превел печалбите от публикуването на последната ни книга.

Устата на Армстронг пресъхна.

— Зная, зная, Сергей — умолително рече той. — Но просто ми трябва още малко време и ще ти върна всичко.

— Не съм сигурен, че мога да поема този риск — след нова пауза отвърна Тюлпанов. — Не е зле да имаш предвид, Луби, че „Файненшъл Таймс“ не се чете само в Лондон и Ню Йорк, а и в Москва. Мисля, че ще изчакам, докато не видя своите седем милиона, депозирани на съответните банкови сметки, преди да реша дали да ти заема повече. Ясен ли съм?

— Да — промълви Армстронг.

— Добре. Давам ти срок до края на месеца да изпълниш задължението си. Боя се, че после ще се наложи да прибегнем до по-строги мерки. Струва ми се, преди много години те предупредих, Луби, че все някога ще трябва да решиш на коя страна да застанеш. Напомням ти го само защото в момента, както гласи английската поговорка, играеш и за двете страни срещу центъра.

— Не, не си справедлив — възрази Армстронг. — На твоя страна съм, Сергей, винаги съм бил на твоя страна.

— Чувам те, Луби, но ако не ни върнеш парите до края на месеца, няма да съм в състояние да ти помогна. А след толкова дълга дружба това ще е много жалко. Убеден съм, че разбираш позицията, в която ме поставяш.

Връзката прекъсна. По челото на Армстронг се стичаше пот. Гадеше му се. Няколко секунди по-късно отново вдигна слушалката.

— Свържи ме с министър-председателя на Израел.

— Номерът в Манхатън ли е? — попита временната секретарка.

— По дяволите, аз ли съм единственият човек в тази сграда, който може да изпълни съвсем проста задача?

— Извинете… — заекна тя.

— Не си прави труда, сам ще се свържа — извика Армстронг.

Той намери номера и го набра. Докато чакаше, продължаваше да прелиства бележника си. Стигна до „Х“ — Юлиус Хан — когато му отговориха:

— Кабинетът на министър-председателя.

— Тук е Дик Армстронг. Трябва спешно да се чуя с премиера.

— Ще видя дали мога да го прекъсна, господине.

Ново изщракване, ново чакане, още няколко прелистени страници. Отвори на „Ш“ — Шарън.

— Ти ли си, Дик? — попита Шамир.

— Да, Ицхак.

— Как си, приятелю?

— Добре, а ти?

— И аз, благодаря. — Той замълча за миг. — Имам всички обичайни проблеми, разбира се, но поне съм в добро здраве. Как е Шарлот?

— Чудесно — отвърна Армстронг. Не можеше да си спомни кога я е виждал за последен път. — В Оксфорд е, грижи се за внуците.

— Колко станаха вече? — попита Шамир.

Дик трябваше да се замисли.

— Трима — рече той и едва не прибави: „Или бяха четирима?“.

— Късметлия. Още ли помагаш на нюйоркските евреи?

— Винаги могат да разчитат на мен.

— Зная, приятелю. Е, казвай, какво мога да направя за теб?

— Въпросът е личен, Ицхак. И се надявах, че ще можеш да ме посъветваш.

— Ще направя всичко по силите си. Израел винаги ще ти остане длъжник за помощта, която оказа на нашия народ, приятелю.

— Имам съвсем проста молба — отвърна Армстронг. — Трябва ми краткосрочен заем от петдесет милиона долара за не повече от един месец. Чудех се дали би могъл да ми помогнеш по някакъв начин.

Последва продължително мълчание.

— Правителството не се занимава със заеми, разбира се, но бих могъл да поговоря с председателя на банка „Люми“.

Армстронг реши да не му съобщава, че вече дължи на тази банка 20 милиона долара. Те ясно му бяха дали да разбере, че няма да получи нищо повече.

— Отлична идея, Ицхак. Но не си прави труда, мога и сам да се свържа — с престорена бодрост отвърна той.

— Между другото, Дик — рече министър-председателят, — относно другата ти молба…

— Да? — внезапно обнадежден, попита Армстронг.

— Миналата седмица кнесетът гласува да бъдеш погребан на Маслиновия хълм, чест, оказвана само на онези евреи, които имат огромни заслуги към Израел. Моите поздравления. Нали знаеш, дори не всеки министър-председател може да се надява да го погребат там. — Той се засмя. — Не че очаквам да се възползваш от това преимущество още дълги години.