Джефри Арчър - Четвъртата власт

Таунсенд усети, че по носа му се стича пот.

— Статията във „Файненшъл Таймс“ е права в едно отношение — продължи тя. — Ако някоя от банките прояви упорство, цитирам, „ще се сгромоляса цялата сграда“. Ако се стигне до този резултат, ще предам случая на мой колега, който работи на долния етаж и се занимава с ликвидации. Ще завърша с думите, че ако се надявате да избегнете участта на своите сънародници господата Алан Бонд и Кристофър Скейс, трябва не само да се съгласите изцяло да ми съдействате, но и да ми обещаете, че от момента, в който напуснете този кабинет, няма да подписвате чекове, нито да теглите пари от каквито и да било сметки, освен крайно необходимите за ежедневните ви разходи. И дори тогава при никакви обстоятелства не бива да надхвърляте сумата от две хиляди долара, без да се посъветвате с мен. — Госпожа Бересфорд вдигна поглед и зачака отговора му.

— Две хиляди долара ли? — повтори Таунсенд.

— Да — потвърди тя. — Ще можете по всяко време да поддържате връзка с мен и никога няма да се налага да чакате решението ми повече от час. Ако обаче смятате, че не сте способен да се придържате към тези условия — каза Елизабет и затвори папката, — аз ще престана да ви представлявам. Същото се отнася за нашата банка, чиято репутация, излишно е да ви го напомням, също е заложена. Надявам се, че изясних позицията си, господин Таунсенд.

— Напълно — отвърна Таунсенд. Чувстваше се така, сякаш е изиграл десет рунда с боксьор тежка категория.

— Разбира се, можете да се възползвате от съвета на адвоката си. В такъв случай с удоволствие ще ви предложа някоя от нашите стаи за консултации.

— Не е необходимо — каза Кийт. — Ако не беше съгласен с някой момент от вашето изложение, адвокатът ми отдавна щеше да го е заявил.

Том си позволи да се усмихне и каза:

— Ще ви окажа пълно съдействие.

— Чудесно — рече госпожа Бересфорд. — Навярно бихте могли да започнете, като ми предадете кредитните си карти.

Три часа по-късно Таунсенд се изправи от стола си, ръкува се с Елизабет Бересфорд и окончателно изтощен, я остави да продължи работата си с папките. Том се върна в офиса си, а Кийт неуверено се изкачи по стълбището на горния етаж и се запъти към кабинета на генералния директор. Тъкмо се канеше да почука, когато вратата се отвори и пред него застана Дейвид Гренвил с голяма чаша уиски в ръка.

— Имам чувството, че се нуждаеш от нещо ободряващо. — И му подаде чашата. — Но първо ми кажи успя ли да оцелееш след първите няколко рунда с Елизабет?

— Не съм сигурен — отвърна Кийт. — Но през следващите две седмици съм ангажиран всеки следобед от три до шест, включително уикендите. — Той отпи голяма глътка уиски и прибави: — И ми взе кредитните карти.

— Това е добър признак — рече Гренвил. — Очевидно не се е отказала от теб. Понякога веднага след края на първата среща Елизабет просто праща папките на долния етаж.

— Трябва ли да изпитвам признателност? — когато пресуши чашата, попита Таунсенд.

— Не, просто временно облекчение — каза директорът. — Чувстваш ли се в настроение да присъстваш на вечерята на банкерите? — Той му наля още уиски.

— Ами, надявах се да дойда. Но тя — Кийт посочи надолу — ми даде толкова много домашна работа за утре следобед, че…

— Струва ми се, че е по-разумно да се появиш, Кийт. При сегашните обстоятелства отсъствието ти може да се изтълкува погрешно.

— Вярно е. Но Елизабет няма ли да ме прати вкъщи още преди да са сервирали ордьовъра?

— Съмнявам се, защото съм те сложил от дясната й страна. Всичко това е част от стратегията ми да убедя финансовия свят, че твърдо стоим зад теб.

— По дяволите! Как се държи тя на такива събирания?

Директорът не мисли много преди да отговори:

— Трябва да призная, че не е от приказливите.

Дейли Мейл

2 юли 1991

Чарлз и Даяна: причини за безпокойство

— На първа линия ви търсят от Швейцария, господин Армстронг — съобщи временната секретарка, чието име не можеше да си спомни. — Някой си Жак Лакроа. На втора линия звънят от Лондон.

— Кой се обажда от Лондон? — попита Армстронг.

— Господин Питър Уейкъм.

— Помоли го да изчака и незабавно ме свържи с Швейцария.

— Ти ли си, Дик?

— Да, Жак. Как си, приятелю?

— Малко обезпокоен, Дик — чу се тихият отговор от Женева.

— Защо? — попита Армстронг. — Миналата седмица депозирах чек за петдесет милиона долара в твоя нюйоркски клон. Дори имам разписка.