Джефри Арчър - Четвъртата власт

— Навярно няма да е зле да присъства и адвокатът ти — зловещо прибави Гренвил.

Таунсенд нареди на Хедър да освободи целия следобед. През остатъка от сутринта го информираха за подготовката на семинар, който компанията щеше да проведе следващия месец. Хенри Кисинджър и сър Джеймс Голдсмит вече приели да изнесат основните доклади. Идеята му бе да събере в Хонолулу всички висши служители от компанията си, за да обсъдят развитието й през следващите десет години, мястото на „Мулти Медия“ в нейната структура и как да се възползват от новата придобивка. Дали да не отложеше и семинара? Или срещата щеше да се превърне в погребална церемония?

Събирането на средствата за „Мулти Медия“ му отне двайсет и седем дни и много повече безсънни нощи, през които се питаше дали не е допуснал катастрофална грешка. Сега статията във „Файненшъл Таймс“, изглежда, потвърждаваше най-ужасните му страхове. Ех, ако беше пропуснал срока или бе послушал Том…

В два без нещо шофьорът му зави по Уолстрийт и спря пред сградата „Дж. П. Гренвил“. На слизане от автомобила Таунсенд си спомни нервността си, когато преди почти петдесет години го бяха повикали в кабинета на училищния директор. Мъж в синя ливрея му отвори огромната стъклена врата и когато го позна, докосна периферията на цилиндъра си. Но още колко време щеше да го прави, запита се Кийт.

Той кимна и се приближи до рецепцията, където Дейвид Гренвил разговаряше с Том Спенсър. Двамата го видяха и се усмихнаха. Очевидно бяха сигурни, че няма да закъснее за тази среща.

— Радвам се да те видя, Кийт — каза Гренвил. — И ти благодаря за точността.

Таунсенд се усмихна. Не можеше да си спомни директорът на гимназията да е казвал такова нещо. Том го прегърна през рамо и тримата се запътиха към асансьора.

— Как е Кейт? — попита банкерът. — Когато за последен път я видях, редактираше един роман.

— И постигна такъв успех, че сега самата тя пише книга — отвърна Таунсенд. — Ако положението не се оправи, накрая може да живеем от нейните доходи.

Двамата му спътници не отвърнаха на черния му хумор.

Вратата на асансьора се отвори на петнайсетия етаж и те тръгнаха към кабинета на Гренвил. Щом седнаха на удобните столове, Гренвил отвори една папка и каза:

— Първо искам да ви благодаря, че се отзовахте толкова бързо.

Таунсенд и адвокатът му кимнаха, макар да знаеха, че не са имали друг избор.

— Нашата банка има честта — обърна се Гренвил към Кийт — повече от четвърт век да работи с твоята компания и ще е много жалко, ако се наложи да сложим край на деловите си отношения.

Устата на Таунсенд пресъхна.

— Но е глупаво да подценяваме сериозността на настоящото положение. Дори съвсем бегъл преглед на делата ти показва, че твоите заеми далеч надхвърлят активите ти, което навярно означава, че си неплатежоспособен. Ако искаш да останем твои банкери, Кийт, ще приемем единствено при условие, че ще ни гарантираш пълното си съдействие, за да се опитаме да решим сегашното ти затруднение.

— Какво означава „пълно съдействие“? — попита Том.

— Като начало, ще пратим в „Глобал Корпорейшън“ финансов екип под ръководството на един от най-висшите ни служители. Те ще получат пълно — повтарям, пълно — право да проучват всеки аспект от предприятията ти, който сметнем за необходимо, за да осигурим оцеляването на компанията.

— А след края на това проучване?

— Ръководителят на екипа ще направи препоръки, които ще очакваме да изпълниш.

— Кога мога да се срещна с него? — попита Таунсенд.

— Тя е жена — отвърна генералният директор. — И можеш да я видиш веднага, защото госпожа Бересфорд е в кабинета си на долния етаж и те очаква.

— Тогава да вървим — каза Кийт.

— Първо трябва да зная дали си съгласен с условията ни — настоя Гренвил.

— Струва ми се, можеш да приемеш, че клиентът ми вече е взел това решение — рече Том.

— Добре, в такъв случай ще ви заведа при Елизабет, която ще ви информира за следващия етап.

Банкерът стана и ги поведе по стълбището към четиринайсетия етаж. Когато стигнаха пред кабинета на госпожа Бересфорд, той спря и почука почти почтително.

— Влез — разнесе се женски глас.

Генералният директор отвори вратата и ги покани в просторна, добре мебелирана стая с изглед към Уолстрийт. Обстановката веднага оставяше впечатление за спретнат, подреден и енергичен човек.

Посрещна ги жена, чиято възраст Таунсенд определи на около четирийсет, може би четирийсет и пет години. Беше висока приблизително колкото него, с късо подстригана тъмна коса и строго лице, скрито зад големи очила. Носеше хубав тъмносин костюм и кремава блуза.