Джефри Арчър - Четвъртата власт

— Дано си прав — отвърна Дик.

— Е, ще ви видя ли с Шарлот на банкета в лондонското кметство идващия месец?

— Да, с нетърпение го очакваме — каза Армстронг. — Няма да те задържам повече. Дочуване.

Той затвори и с изненада забеляза, че ризата му е подгизнала от пот и е залепнала за тялото му. Изправи се и се запъти към банята, като в движение си свали сакото. Вътре се избърса с хавлия и си облече третата чиста риза за деня.

Върна се на бюрото си и продължи да преглежда телефонните номера в бележника си. На вече отворената страница забеляза името на Арно Шулц. Вдигна слушалката и помоли секретарката да го свърже с адвоката му.

— На кой номер да го потърся?

След поредното избухване Армстронг сам набра номера на Ръсел, после, без да се замисля, продължи да прелиства бележника си, докато не чу гласа на Кричли.

— Случайно да имам някъде по света заделени петдесет милиона долара? — попита Дик.

— За какво са ти?

— Швейцарците започват да ме заплашват.

— Мислех, че си уредил въпроса още миналата седмица.

— Аз също смятах така.

— Какво стана с онзи бездънен извор на пари?

— Пресъхна.

— Разбирам. Колко каза?

— Петдесет милиона.

— Добре, със сигурност ще измисля начин да събереш поне тази сума.

— Как? — като се мъчеше да скрие отчаянието в гласа си, попита Армстронг.

Ръсел се поколеба.

— Винаги можеш да продадеш своите четирийсет и шест процента от „Ню Йорк Стар“.

— Но кой ще намери толкова много пари в такъв кратък срок?

— Кийт Таунсенд. — Адвокатът отдръпна слушалката от ухото си и зачака по линията да изкънти думата „никога“. Ала не се случи нищо и той продължи: — Предполагам, че ще се съгласи да даде над пазарната цена, защото така ще си гарантира пълен контрол над компанията.

Ръсел отново отдръпна слушалката в очакване на порой от ругатни. Но Армстронг само попита:

— Защо не се свържеш с адвокатите му?

— Не съм сигурен, че това ще е най-подходящият начин. Така Таунсенд ще реши, че си останал без никакви средства.

— Което не е вярно! — извика Армстронг.

— Никой не твърди такова нещо — отвърна Кричли. — Ще присъстваш ли на вечерята на банкерите във „Фор Сизънс“?

— На вечерята на банкерите ли? Каква вечеря?

— Годишната среща на главните играчи във финансовия свят и техните гости. Зная, че си поканен, защото прочетох в „Трибюн“, че ще седиш между губернатора и кмета.

Дик погледна дневния си график.

— Прав си, би трябвало да отида. Но какво от това?

— Имам предчувствието, че Таунсенд също ще се появи, макар и само за да покаже на финансовия свят, че все още е на повърхността след онази злощастна статия във „Файненшъл Таймс“.

— Предполагам, че същото се отнася и за мен — необичайно мрачно отбеляза Армстронг.

— Това може да се окаже идеалният шанс небрежно да повдигнеш въпроса и да видиш каква реакция ще получиш.

В този момент иззвъня друг от телефоните на бюрото му.

— Почакай малко, Ръсел — каза Армстронг и вдигна слушалката. Беше секретарката. — Какво искаш? — изрева Дик толкова силно, че Кричли се зачуди дали все още не говори на него.

— Извинете, че ви прекъсвам, господин Армстронг — отвърна тя, — но току-що пак телефонира онзи човек от Швейцария.

— Кажи му, че ще му се обадя.

— Той настоява, господине. Да ви свържа ли?

— Ще се наложи да ти позвъня след малко, Ръсел — рече Армстронг.

Той пак погледна бележника си, този път отворен на буквата „Т“.

— Жак, мисля, че реших нашия малък проблем.

Ню Йорк Стар

20 август 1991

Кметът казва на началника на полицията: „Килерът е празен“

Таунсенд не можеше да понесе мисълта, че се налага да продаде акциите си от „Стар“, при това тъкмо на Ричард Армстронг. Той отново изруга. Знаеше, че всичко, за което бе настояла Елизабет Бересфорд, навярно е единствената му надежда да оцелее.

Може би Армстронг нямаше да дойде на вечерята? Това поне щеше да му даде още няколко дни. Бересфорд просто не можеше да разбере, че след „Мелбърн Куриер“ „Стар“ е най-голямата му любов. Кийт потръпна при мисълта, че още не му е казала от какво според нея трябва да се освободи в Австралия.

Таунсенд затършува в най-долното чекмедже на скрина и с облекчение откри чиста риза в целофанов пакет. Облече я. По дяволите! Горното копче изхвърча, когато се опита да го закопчае. Кийт си спомни, че Кейт ще се върне от Сидни едва следващата седмица, и отново изруга. После внимателно пристегна вратовръзката си с надеждата, че тя ще скрие липсващото копче. Погледна се в огледалото. Не го скриваше. Нещо повече, яката на сакото му беше толкова лъскава, че приличаше на музикант от 50-те години. Кейт отдавна му повтаряше да си купи нов смокинг и навярно вече трябваше да послуша съвета й. После си спомни: вече нямаше кредитни карти.