Джефри Арчър - Четвъртата власт

Когато излезе от апартамента си и се спусна с асансьора, не можеше да не забележи, че шофьорът му за пръв път носи по-хубав костюм от целия му гардероб. Докато лимузината бавно пътуваше към „Фор Сизънс“, той седеше отзад и се мъчеше да реши как да повдигне въпроса за акциите си от „Стар“, ако остане насаме с Дик Армстронг.

Една от положителните страни на добре ушития смокинг, помисли си Армстронг, бе, че скрива действителната му дебелина. Тази вечер икономът внимателно му изсуши косата, след което прислужницата му направи маникюр. Когато се погледна в огледалото, той се изпълни с увереност, че малцина от гостите на вечерята ще му дадат седемдесет години.

Ръсел му се обади точно преди да излезе от кабинета си и му съобщи, че според неговите изчисления стойността на акциите му от „Стар“ била между шейсет и седемдесет милиона долара. Адвокатът смяташе, че Таунсенд с готовност щял да даде повече, за да получи акциите накуп.

В момента му трябваха само петдесет и седем милиона. Така щеше да реши проблемите си с швейцарците, руснаците и дори със сър Пол.

Когато лимузината му спря пред „Фор Сизънс“, един младеж с червено сако побърза да му отвори вратата, докосна периферията на шапката си и каза:

— Добър вечер, господин Армстронг.

— Добър вечер — отвърна Дик и му подаде десетдоларова банкнота. Поне един човек тази вечер все още щеше да вярва, че е мултимилионер.

Той се изкачи по широкото стълбище и се присъедини към прииждащите към трапезарията гости. Някои му се усмихваха, други го гледаха и си шушукаха. Какво ли? Дали предричаха провала му, или се възхищаваха на неговия гений?

Ръсел го очакваше пред трапезарията. Наведе се към него и прошепна:

— Таунсенд вече е тук. Седи на четиринайсета маса като гост на Дейвид Гренвил.

Армстронг кимна. Знаеше, че „Дж. П. Гренвил“ са негови банкери от над двайсет и пет години. Той запали дълга хаванска пура и си проби път сред нагъсто наредените кръгли маси — от време на време спираше да стисне някоя протегната ръка и да побъбри с всеки, който бе в състояние да му отпусне големи суми.

Таунсенд наблюдаваше бавното напредване на Армстронг към главната маса. Накрая съперникът му се настани между губернатора Куомо и кмета Дикинс. Винаги щом някой махнеше с ръка в тяхната посока, той се усмихваше — очевидно смяташе, че поздравяват него.

— Тази вечер може да се окаже вашият най-голям шанс — каза Елизабет Бересфорд, която също гледаше към главната маса.

Кийт кимна.

— Едва ли ще е толкова лесно да поговоря с него на четири очи.

— Ако искате да продадете акциите си, ще намерите начин.

Защо тази проклета жена винаги се оказваше права?

Церемониалмайсторът няколко пъти удари с чукче по масата и залата утихна, за да позволи на един равин да прочете молитва. Повече от половината от присъстващите сложиха на главите си шапчици, включително Армстронг — нещо, което Таунсенд никога не го беше виждал да прави в Лондон.

Когато гостите насядаха, сервитьорите започнаха да поднасят супата. Кийт скоро установи, че Дейвид Гренвил не греши в оценката си за приказливостта на Елизабет Бересфорд. Разговорът им бе приключил дълго преди да свършат с първото ястие. Веднага щом поднесоха основното блюдо, тя се обърна към него, сниши глас и започна да го разпитва за австралийските му активи. Той отговаряше колкото може по-подробно, защото съзнаваше, че Елизабет ще открие дори най-малката неточност и по-късно ще я използва срещу него. Без да обръща внимание на факта, че са на официален прием, финансистката премина на въпроса за това как Таунсенд възнамерява да повдигне въпроса за акциите пред Армстронг.

Първата възможност да избяга от разпита й — отговорите му винаги се записваха на гърба на две менюта — се появи, когато един от сервитьорите застана помежду им, за да напълни чашата му с вино. Той незабавно се обърна към Каръл Гренвил, съпругата на банковия директор, която седеше от лявата му страна. Единствените въпроси на Каръл бяха: „Как са Кейт и децата?“ и „Гледа ли римейка на «Хора и кукли»?“.

— Гледа ли римейка на „Хора и кукли“, Дик? — попита губернаторът.

— Не, Марио — отвърна Армстронг. — Опитвам се да управлявам най-добрите вестници в Ню Йорк и Лондон и напоследък не ми остава много време за развлечения. Пък и честно казано, точно преди изборите съм изненадан, че ти си успял.

— Не забравяй, Дик, че гласоподавателите също ходят на театър — отвърна губернаторът. — И ако седиш на петия ред, ще могат да те виждат три хиляди души. Винаги им доставя удоволствие да си мислят, че имаш същите вкусове като тях.