Джефри Арчър - Четвъртата власт

Когато вечер изтощен се прибираше в апартамента си, Кийт обсъждаше положението с Кейт.

— Сигурен съм само в едно — повтаряше той. — Сега шансовете ми за оцеляване са в ръцете на тази жена.

Бяха приключили първия етап: Елизабет Бересфорд прие, че формално погледнато, компанията е платежоспособна. След това насочи вниманието си към втория етап: разположението на активите. Когато му каза, че госпожа Съмърс искала да си върне акциите от „Ню Йорк Стар“, Таунсенд неохотно се съгласи. Но Елизабет поне му позволи да запази контролния пакет акции на „Мелбърн Куриер“ и „Аделейд Газет“. За сметка на това се наложи да продаде „Пърт Сънди Монитор“ и „Континент“, за да задържи „Сидни Кроникъл“. Трябваше да пожертва и акциите си от своя австралийски телевизионен канал и всички губещи компании в „Мулти Медия“, за да може да продължи да издава „ТВ Нюз“.

В края на третата седмица тя приключи стриптийза и го остави съвсем гол. И всичко това заради един телефонен разговор. Таунсенд започна да се чуди колко време ще го преследват онези думи:

— Имате ли нещо против да попитам каква сума имате предвид, господин Таунсенд?

— Не, господин посланик. Три милиарда долара.

Нямаше нужда Елизабет Бересфорд да му напомня, че преди да продължат с третия етап той трябва да подготви допълнителната гаранция.

Колкото и пъти да редактираше публичното изявление, заключението винаги си оставаше същото: „Глобал Корпорейшън“ обявяваше ликвидация. Таунсенд никога не беше прекарвал по-ужасни два часа. Във въображението си вече виждаше водещото заглавие в „Ситизън“: „Таунсенд банкрутира“.

Щом свършиха с изявлението, госпожа Бересфорд беше готова да премине към следващата фаза. Тя го попита кои банки според него ще се отнесат най-съчувствено към положението му. Кийт незабавно определи шест, после прибави още пет, които отдавна поддържаха връзки с компанията. Но я предупреди, че преди да се наложи да събере трите милиарда за „Мулти Медия“, никога не е работил с останалите. И една от тях вече си искаше парите.

— В такъв случай ще трябва да я оставим за накрая — отвърна Елизабет.

Елизабет се свърза с шефа на отдел „Заеми“ в банката, отпуснала на Таунсенд най-голям кредит, и подробно му обясни мерките, които е взела. Той остана впечатлен и се съгласи да подкрепи плана й — но само ако приемат и всички останали банки. Следващите пет изискваха малко повече време, но щом осигури тяхното съдействие, тя започна да избира другите една по една, като винаги посочваше, че до този момент никоя финансова институция не е отхвърлила предложението им. В Лондон се срещна с представители на „Баркли“, „Мидланд Монтагю“ и „Ротшилд“. Възнамеряваше да продължи пътуването си в Париж, където щеше да води преговори с „Креди Лионе“. Следващите й полети щяха да са до Франкфурт, Бон и Цюрих, за да спои всички звена от веригата.

Беше обещала на Таунсенд незабавно да му се обади, ако постигне успех в Лондон. Но ако някъде се провалеше, веднага щеше да отлети за Хонолулу и да осведоми събралите се делегати на „Глобал“ не за бъдещите възможности на компанията, а защо щом се върнат в родината си, трябва да си потърсят нова работа.

Вечерта Елизабет замина за Великобритания, въоръжена с пълно куфарче папки, купчина самолетни билети и списък с телефонни номера, които щяха да й осигурят достъп до Кийт по всяко време на денонощието. През следващите четири дни имаше намерение да посети всички банки и финансови институции, които щяха да решат съдбата на „Глобал“. Таунсенд знаеше, че ако не успее да убеди дори само една от тях, тя няма да се поколебае да се върне в Ню Йорк и да прати документите му на тринайсетия етаж. Финансистката се съгласи единствено с молбата му да му даде един час преди да разпространи публичното изявление.

— Така ако сте в Хонолулу, журналистите няма да ви чакат на изхода.

Таунсенд кисело се усмихна и каза:

— Ако разпространите това изявление, няма да има значение къде съм. Те ще ме открият.

Самолетът на Кийт кацна в Хонолулу точно по залез-слънце. На летището го посрещнаха и го откараха направо в хотела. Когато се регистрира, му предадоха кратко съобщение: „И трите лондонски банки приеха предложението. Заминавам за Париж. Елизабет Бересфорд“.

Той разопакова багажа си, взе душ и вечеря с някои от членовете на директорския борд. Бяха долетели от целия свят, за да присъстват на среща, замислена като обмен на идеи за развитието на компанията през следващите десет години. Сега, изглежда, можеше да се наложи да обсъдят как да я закрият за десет дни.