Джефри Арчър - Четвъртата власт

— Великолепно — доволно възкликна сър Пол.

Армстронг продължи внимателно да слуша.

— Но трябва да информирам борда — каза Чапмън, — че според застрахователните статистици, макар на хартия да изглежда голяма, с ежегодното увеличаване на продължителността на живота тази сума не е повече от необходимото.

— Ясно — отвърна председателят. — Има ли други въпроси?

Никой не отговори и директорите започнаха да прибират писалките си, да затварят папките си и да отварят куфарчетата си.

— Добре — каза сър Пол. — В такъв случай обявявам заседанието за закрито и всички можем да се оттеглим на обяд.

В момента, в който напуснаха залата и влязоха в трапезарията, Армстронг се настани на главното място и нападна ордьовъра още преди другите да са успели да седнат. Той махна с ръка на Ерик Чапмън и му даде знак да заеме стола от дясната му страна, докато Питър Уейкъм седна отляво. Сър Пол си намери свободен стол към средата на масата.

Армстронг остави секретаря да приказва за голф, състоянието на държавата и икономиката, обаче не прояви особено голям интерес към възгледите му за Ник Фалдо, Нийл Кинок и Алан Уолтърс. Ала когато Чапмън заговори за най-голямата си страст, пенсионния фонд, Дик внимателно изслуша всяка негова дума.

— Честно казано, Дик, за това трябва да благодарим на теб — призна секретарят. — Ти пръв забеляза каква златна мина ни се предлага. Не че всъщност е наша, разбира се. Но излишъците винаги правят добро впечатление в баланса, да не споменавам за ревизорските отчети, които трябва да се представят на годишното събрание на акционерите.

Докато поливаше петте парчета печено в чинията си, Армстронг се обърна към Питър, който продължаваше да се отнася към него със същата кучешка преданост, датираща още от службата им в Берлин.

— Защо не дойдеш за няколко дни в Ню Йорк, Питър? — предложи му той, докато сервитьорката трупаше картофи във втората му чиния. — Така ще видиш с какви проблеми с профсъюзите се сблъсквам — и което е по-важно, какво съм постигнал. И ако поради някаква причина не успея да се върна навреме за следващото заседание, ще можеш да информираш борда от мое име.

— Щом искаш — отвърна Уейкъм. Радваше се на възможността да посети Ню Йорк, но в същото време се надяваше да не му се налага да дава обяснения пред борда.

— Вземи самолета в понеделник — каза Армстронг. — Следобед ще имам среща с Шон О’Райли, един от най-важните профсъюзни лидери. Бих искал да видиш как ще се справя с него.

След обяда Дик се върна в офиса си и завари на бюрото си планина от писма. Дори не направи опит да ги прегледа, а вдигна слушалката и помоли да го свържат със счетоводния отдел. Когато му отговориха, Армстронг попита:

— Фред, можеш ли да ми издадеш чекова книжка? Ще остана в Англия само няколко часа и…

— Не е Фред, господине. Аз съм Марк Тенби.

— Тогава ме свържете с Фред, моля.

— Фред се пенсионира преди три месеца, господине — отвърна главният счетоводител. — Сър Пол ме назначи на негово място.

Армстронг се канеше да попита: „С какво право?“, но се отказа.

— Чудесно — каза той. — Тогава незабавно ми пратете чекова книжка. След два часа заминавам за Щатите.

— Разбира се, господин Армстронг. Лична или служебна?

— На сметката на пенсионния фонд — безизразно отвърна Дик. — Докато съм в Америка, ще направя някои инвестиции от страна на компанията.

Последва по-продължително мълчание, отколкото очакваше.

— Да, господине — накрая каза главният счетоводител. — Както знаете, за осребряване на чековете ще ви е нужен подписът на още един член на директорския борд. Освен това трябва да ви напомня, че инвестирането на средства на пенсионния фонд в компания, в която вече сме главни акционери, противоречи на фирмената политика.

— Нямам нужда от лекция по фирмена политика, млади човече — извика Армстронг и затръшна слушалката. — Гаден наглец — изръмжа на празната стая той. — От кого си въобразява, че получава заплата?

Щом му пратиха чековата книжка, Дик окончателно престана да се преструва, че преглежда пощата си, и излезе от кабинета си, без дори да се сбогува с Памела. Взе асансьора до покрива и нареди на пилота на хеликоптера си да го откара на „Хийтроу“. Докато бяха във въздуха, гледаше надолу към Лондон без онази страст, която вече изпитваше към Ню Йорк.

След двайсет минути вече беше на летището и бързо закрачи към ВИП залата. Докато чакаше, един-двама американци дойдоха да се ръкуват с него и да му благодарят за всичко, което правел за гражданите на Ню Йорк. Той се усмихваше и се чудеше какво ли би се случило, ако корабът, с който преди толкова много години беше избягал, бе спрял на Елис Айланд 32 32 Остров в Нюйоркския залив, бивш американски емиграционен център. — Б.пр. вместо в Ливърпул. Може би вече щеше да е в Белия дом.