Джефри Арчър - Четвъртата власт

Таунсенд изключи телевизора, съблече си халата и се запъти към душа.

От този момент нямаше нужда някой да му казва какво е замислил съперникът му. Само за двайсет и пет цента на ден той получаваше цялата необходима му информация от „Трибюн“. Уди Алън се пошегува, че насред Куинс трябвало да падне самолет, за да свали Армстронг от първа страница на вестника — при това трябвало да е „Конкорд“.

Кийт също имаше проблеми с профсъюзите. Когато „Стар“ обяви стачка, „Трибюн“ почти удвои тиража си. Армстронг започна да се появява по всеки телевизионен канал, който го поканеше, и съобщаваше на нюйоркчани, че „ако човек знае как да преговаря с профсъюзите, стачките стават излишни“. Профсъюзните лидери скоро усетиха, че на него му е приятно да се перчи на първа страница и на малкия екран и че не би желал да закрие „Трибюн“ и да признае провала си.

Когато Таунсенд най-после се споразумя със стачниците, „Стар“ не беше излизал повече от два месеца и бе изгубил няколко милиона долара. Трябваше му много време, за да достигне стария си тираж. Продажбите на „Трибюн“ обаче не се увеличаваха от поредицата водещи заглавия, информиращи нюйоркчани, че „Дик играе за Янките“ или „Дик вкарва кош за Ню Йорк Никс“. Ала всичко това бледнееше в сравнение с деня, в който се върнаха войските от Залива и градът организира в чест на героите парад на Пето авеню. На първа страница на „Трибюн“ имаше снимка на Армстронг, изправен на трибуната между генерал Шварцкопф и кмета Дикинс. В статията, която подробно отразяваше събитието, името на капитан Армстронг, кавалер на кръст за храброст, се споменаваше безброй пъти.

Времето течеше и колкото и да търсеше из колоните на „Трибюн“, Таунсенд не забелязваше информация конкурентът му да се е споразумял с профсъюзите. И когато след шест седмици Барбара Уолтърс отново покани Армстронг в предаването си, прессекретарят му каза, че той трябвало да замине за Лондон, за да присъства на заседанието на директорския борд на компанията си.

Поне това бе вярно — но само защото Питър Уейкъм се бе обадил, за да го предупреди, че сър Пол бил бесен и постоянно питал докога Дик възнамерява да издава „Ню Йорк Трибюн“, след като вестникът продължава да губи над един милион долара седмично.

— Да не е забравил кой му позволи да остане председател? — възкликна Армстронг.

— Напълно съм съгласен с теб — отвърна Питър. — Но реших, че трябва да го знаеш.

— В такъв случай просто ще се върна и ще обясня на сър Пол някои основни положения.

Лимузината спря пред окръжния съд в Манхатън малко преди десет и половина. Придружен от адвоката си, Таунсенд слезе от колата и бързо се изкачи по стълбището.

Предния ден Том Спенсър беше ходил в съда, за да уреди всички формалности, така че знаеше точно къде трябва да иде клиентът му. Когато влязоха в залата, двамата седнаха на една от препълнените пейки в дъното и търпеливо зачакаха. Помещението бе претъпкано с хора, които приказваха на различни езици. Таунсенд и адвокатът му седяха между двама кубинци и Кийт се чудеше дали е взел правилно решение. Том постоянно му повтаряше, че ако иска да разшири империята си, просто няма друг избор, ала той знаеше, че сънародниците му, както и британците, ще осъдят постъпката му. Но не можеше да им каже, че нищо не е в състояние да го принуди да се чувства нещо друго, освен австралиец.

След двайсет минути в залата влезе съдия в дълга черна тога и всички се изправиха. Когато съдията зае мястото си, към него се приближи служител от имиграционните власти.

— Ваша Светлост, моля за разрешение да ви представя сто седемдесет и двама емигранти, които кандидатстват за американско гражданство.

— Изпълнили ли са съответната процедура, която изисква законът? — тържествено попита съдията.

— Да, Ваша Светлост — потвърди съдебният пристав.

— В такъв случай можете да продължите с клетвата за вярност.

Таунсенд и още 171 бъдещи американци в хор зарецитираха думите, които Кийт за пръв път беше прочел в лимузината по пътя за съда.

— Заклевам се, че завинаги се отказвам от вярност към всеки чужд владетел или държава, на които съм бил поданик или гражданин, че ще пазя и защитавам конституцията и законите на Съединените американски щати от всичките им врагове, чужди или местни, че ще им бъда верен, че ще нося оръжие в защита на Съединените щати, когато го изисква законът, че ще изпълнявам тилова служба във въоръжените сили на Съединените щати, когато го изисква законът, че ще изпълнявам цивилни задачи, когато го изисква законът, и че поемам това задължение свободно и без никакви предубеждения: да ми помага Бог.