Джефри Арчър - Четвъртата власт

— Няма да имаме друг избор, освен да спрем вестника и да оставим Таунсенд да стане монополист в този град.

Армстронг не отговори. Просто продължаваше да гледа двамата непознати.

— Колко искате за вестника?

— Очакваме оферти — отвърна Уидърс.

— Естествено — рече Дик.

Кричли се молеше да им направи предложение, което те да отхвърлят.

— Добре — като избягваше погледа на адвоката си, каза Армстронг. — Ето офертата ми. Купувам вестника за двайсет и пет цента, сегашната цена за един брой. — И високо се засмя.

Чикагските адвокати за пръв път се усмихнаха, а Ръсел стисна главата си още по-силно.

— Но ще поемете дълга от двеста и седем милиона долара. И докато подпишем договора, всички ежедневни разходи остават ваше задължение. — Дик се обърна към Кричли. — Предложи на нашите приятели нещо за пиене, докато обмислят предложението ми.

Армстронг се чудеше колко ли ще се пазарят. Ала нямаше откъде да знае, че господин Уидърс е бил инструктиран да продаде вестника за един долар. Адвокатът щеше да съобщи на клиентите си, че са изгубили седемдесет и пет цента от сделката.

— Ще се върнем в Чикаго и ще предадем офертата ви — бяха единствените думи на Уидърс.

После двамата си тръгнаха, а Ръсел прекара остатъка от следобеда в опити да убеди клиента си, че ще е грешка да купи „Трибюн“ при каквито и да било условия.

Когато няколко минути след шест Кричли напусна Тръмп Тауър, се бяха уговорили, ако Уидърс се обади и заяви, че приема предложението, Армстронг да отговори, че вече не се интересува от вестника.

Когато на следващата сутрин Уидърс се обади, за да съобщи, че клиентите му са съгласни с офертата, Армстронг отвърна, че се колебае.

— Защо първо не посетите сградата? — попита адвокатът.

Дик реши, че това няма да навреди и дори ще му даде оправдание да се откаже. Ръсел предложи да го придружи и после да телефонира в Чикаго, за да обясни, че клиентът му не желае повече да се ангажира със сделката.

Следобед двамата пристигнаха пред сградата на „Ню Йорк Трибюн“. Армстронг застана на тротоара и вдигна очи към построения в характерния стил на 20-те години небостъргач. Влюби се в него от пръв поглед. А когато влезе във фоайето и видя петметровия глобус с отбелязани разстояния между най-големите градове на света, включително Лондон, Москва и Ерусалим, направи предложение. Когато стотиците събрали се да го посрещнат служители заръкопляскаха, бракът беше консумиран. Колкото и да се опитваше да го разубеди, кумът не можеше да прекъсне брачната церемония.

След месец и половина Армстронг купи „Ню Йорк Трибюн“. Водещото заглавие на първа страница на вестника същия следобед съобщаваше на нюйоркчани: „ДИК ПОЕМА КОРМИЛОТО!“.

Таунсенд тъкмо се канеше да влезе под душа, когато чу по телевизионните новини за офертата на Армстронг да купи „Трибюн“ за двайсет и пет цента. Той спря и погледна екрана: конкурентът му седеше отпуснат на стола си, с червена бейзболна шапка с надпис „Н. Й. Трибюн“.

— Възнамерявам да запазя тиража на най-великия нюйоркски вестник — тъкмо казваше Армстронг на Барбара Уолтърс, — каквото и да ми струва това.

— „Стар“ вече те е изпреварил — каза Таунсенд, сякаш противникът му беше в стаята.

— И да предложа работа на най-добрите американски журналисти.

— Те вече работят в „Стар“.

— И ако имам късмет, да осъществя малка печалба — със смях прибави Армстронг.

— Трябва ти много късмет — каза Кийт. — А сега го питай как възнамерява да се справи с профсъюзите — озъби се той на Барбара Уолтърс.

— Но през последните три десетилетия „Трибюн“ има сериозен проблем с излишната работна ръка, нали?

Таунсенд се отказа от душа и зачака отговора.

— В миналото може и да е било така, Барбара — отвърна Армстронг. — Но аз ясно заявих на профсъюзите, че ако не приемат предложените от мен съкращения, няма да имам друг избор, освен просто да закрия вестника.

— Колко време ще им дадеш? — попита Кийт.

— И колко време ще продължавате да губите над един милион седмично преди да изпълните заплахата си?

Таунсенд не откъсваше поглед от екрана.

— Не бих могъл да изложа позицията си на профсъюзните лидери по-категорично — твърдо отвърна Армстронг. — Най-много шест седмици.

— Е, желая ви успех, господин Армстронг — каза Барбара Уолтърс. — С нетърпение очаквам отново да ви интервюирам след шест седмици.

— С удоволствие приемам поканата, Барбара — каза Армстронг и докосна козирката на бейзболната си шапка.