Джефри Арчър - Четвъртата власт

— Само осем и двайсет — отвърна Таунсенд.

— Трябва веднага да взема такси. В девет имам среща в Сохо с новия председател и искам да му направя добро впечатление. Ако откаже да плати за новата сграда, това може да е единственият ми шанс.

— Няма нужда да взимаш такси — каза Кийт. — Моят шофьор ще те откара където пожелаеш. Бялото БМВ, паркирано точно пред хотела.

— Благодаря — каза тя. — Много любезно от твоя страна.

Анджела бързо допи кафето си.

— Вечерята снощи беше прекрасна и ти беше много внимателен с мен. — Тя се изправи. — Но ако искам да стигна преди господин Армстронг, наистина трябва да тръгвам.

— Разбира се. — Таунсенд стана и й помогна да си облече палтото.

Когато стигнаха до вратата, Анджела отново се обърна към него.

— Щом не съм направила нищо глупаво, дали не съм казала нещо, за което да съжалявам?

— Не, едва ли. Говори само за работата си във фондацията — каза той и отвори вратата.

— Много любезно от твоя страна, че си ме изслушал. Надявам се пак да се срещнем.

— Имам такова предчувствие.

Тя пристъпи към него и го целуна по бузата.

— Между другото, ти не ми каза името си.

— Кийт Таунсенд.

— О, мамка му! — изруга Анджела.

Когато Армстронг пристигна на Бродуей 147, на стълбището го очакваха Лойд Съмърс и слаба, интелигентна наглед жена с много уморен или просто отегчен вид.

— Добро утро, господин Армстронг — поздрави го Съмърс, когато Дик слезе от автомобила.

— Добро утро — отвърна той и се насили да се усмихне, докато се ръкуваше с директора.

— Това е Анджела Хъмфрис, моята заместничка — поясни той. — Може би сте се запознали с нея на снощното откриване.

Армстронг си спомняше лицето й, но смяташе, че не се е запознавал с нея. Той отсечено кимна.

— Анджела е специалистка по Ренесанса — каза Съмърс, като отвори вратата.

— Много интересно — без да се опитва да изглежда заинтригуван, отвърна Армстронг.

— Нека първо ви разведа — рече директорът, докато влизаха в просторна празна стая на първия етаж.

Дик бръкна в джоба си и натисна бутона на касетофона си.

— Толкова много прекрасни стени за картините — ентусиазирано заяви Съмърс.

Армстронг се престори на очарован от сградата, която нямаше абсолютно никакво намерение да купува. Ала знаеше, че не може да го признае, докато в понеделник не го изберат за председател на борда на „Стар“, а това нямаше да е възможно без петте процента на Съмърс. Докато обикаляха стаите, той успяваше да отговаря на темпераментния му монолог с: „Прекрасно“, „Идеално“, „Съвършено“, „Съгласен съм“ и дори „Колко умно от ваша страна“.

Когато Съмърс го хвана под ръка и понечи да го поведе обратно надолу, той посочи стълбището, водещо към последния етаж, и подозрително попита:

— Какво има горе?

— А, там е таванът — небрежно отвърна директорът. — Може да се окаже полезен за склад, но нищо повече.

Анджела премълча и се помъчи да си спомни дали е споменала на господин Таунсенд какво има на последния етаж.

Когато слязоха долу, Дик нямаше търпение да си тръгне.

— Сега разбирате, господин председател — каза Съмърс, когато излязоха на улицата — защо смятам, че това е идеалната сграда, в която фондацията да продължи работата си през следващия век.

— Напълно съм съгласен с вас — отвърна Армстронг. — Наистина е идеална. — И с облекчение се усмихна, когато видя кой го чака на задната седалка на лимузината. — Веднага щом се върна в офиса си, ще подготвя необходимите документи.

— Аз ще съм в галерията през целия ден — каза Съмърс.

— Тогава следобед ще ви ги пратя за подпис.

— По всяко време.

Ръкуваха се и без да си направи труда да се сбогува с Анджела, Армстронг се качи в колата. Ръсел Кричли седеше с бележник в скута си.

— Носиш ли ми всички отговори? — попита Дик още преди шофьорът да е запалил двигателя.

— Да — отвърна адвокатът. — Първо, в момента председател на фондацията е госпожа Съмърс, която преди шест години е назначила сина си за директор. — Дик кимна. — Второ, миналата година са изхарчили малко повече от един милион долара от печалбите на „Стар“.

— Как са успели, по дяволите!

— Ами, като начало, годишната заплата на Съмърс е сто и петдесет хиляди долара. Но по-интересното е, че безотчетните му разходи през последните четири години са по двеста и четирийсет хиляди долара годишно.

Армстронг усети, че пулсът му се ускорява.

— Никой ли не го е усетил? — попита той, докато изпреварваха едно бяло БМВ: би могъл да се закълне, че някъде го е виждал.