Джефри Арчър - Четвъртата власт

Армстронг не успя да измисли оправдание, за да откаже предложението на Съмърс след изложбата да вечерят заедно. Но с облекчение видя, че адвокатът му още не си е тръгнал.

— Ще дойдеш ли с нас, Ръсел? — извика му Дик. Думите прозвучаха по-скоро като заповед, отколкото като покана.

Армстронг вече беше споделил с него мнението си за изложбата, мнение, което едва успяваше да скрие от Съмърс. След като директорът му съобщи, че е намерил подходяща сграда за фондацията, той избягваше срещата с него. Но Ръсел го предупреди, че Съмърс става нетърпелив и дори започва да заплашва: „Не забравяйте, че все още имам алтернатива“.

Трябваше да признае, че избраният от директора ресторант е изключителен, но през последния месец вече бе свикнал с неговия екстравагантен вкус. След като отнесоха основното ястие, Съмърс повтори колко важно било незабавно да подпишат договора за наем на новата сграда — в противен случай фондацията щяла да остане на улицата.

— Още при първата ни среща ясно ви заявих, Дик, че ще ви прехвърля акциите на тръста при условие, че купите нова галерия.

— Все още възнамерявам да го направя — твърдо отвърна Армстронг.

— При това преди събранието на акционерите. — Двамата се спогледаха. — Предлагам веднага да подготвите договора, за да е готов за подпис в понеделник. — Съмърс вдигна чашата си с бренди и я пресуши. — Защото ако не го направите, зная кой друг с радост ще ви замести.

— Не, не, незабавно ще наредя да го подготвят — каза Армстронг.

— Чудесно. В такъв случай утре сутрин ще ви покажа сградата.

— Утре сутрин ли? Добре.

— Тогава да се уговорим за девет часа, става ли? — попита Съмърс, докато му поднасяха кафе без кофеин.

Армстронг изгълта своето.

— Добре — съгласи се той и поиска сметката. После се изправи. Директорът на фондацията и Ръсел мълчаливо го последваха до очакващата го лимузина.

— До утре сутрин — каза Съмърс, докато Дик се качваше на задната седалка.

— Непременно — без да го поглежда, измърмори Армстронг.

По пътя до „Пиер“ каза на Кричли, че го интересували три въпроса. Адвокатът извади от вътрешния си джоб малък бележник.

— Първо, кой контролира фондацията? Второ, каква част от печалбите на „Стар“ ежегодно изяжда тя? И трето, нещо задължава ли ме да дам три милиона за онази нова сграда, за която той постоянно повтаря?

Ръсел си записа всичко.

— И отговорите ми трябват до утре сутрин.

Лимузината остави Армстронг пред хотела. Той пожела лека нощ на адвоката, после слезе и се разходи. Купи си новия брой на „Ню Йорк Стар“ от ъгъла на Шейсет и първа улица и „Мадисън“ и се усмихна, когато видя на първа страница голяма своя снимка с надпис „Председателя“. Не му хареса, че фотографията на Таунсенд е на същата страница — макар да бе значително по-малка. Нейният надпис гласеше: „Печалба от 20 милиона долара?“.

Армстронг се върна в хотела и когато влезе в асансьора, каза на пиколото:

— На кой му пука за двайсет милиона, когато можеш да притежаваш „Стар“?

— Моля, господине? — озадачено попита служителят.

— Ти какво предпочиташ — попита Армстронг. — „Ню Йорк Стар“ или двайсет милиона долара?

Пиколото погледна едрия мъж, който изглеждаше съвсем трезвен.

— Двайсет милиона долара, господине.

На следващата сутрин Таунсенд се събуди със скована шия. Седна на дивана и се протегна. После забеляза на пода устава на „Ню Йорк Стар“. И си спомни всичко.

Предпазливо надникна в спалнята. Анджела все още спеше. Кийт тихо затвори вратата, върна се в дневната и позвъни на румсървис. Поръча закуска и пет вестника и помоли да разчистят остатъците от вечерята.

Когато вратата на спалнята се отвори за втори път тази сутрин, Анджела боязливо излезе и завари Таунсенд да чете „Уолстрийт Джърнъл“ и да пие кафе. Зададе му същия въпрос като в галерията:

— Кой сте вие?

И получи същия отговор.

— Да ти поръчам ли нещо за закуска? — попита той.

— Не, благодаря. Но би могъл да ми налееш малко кафе. Веднага се връщам. — Тя отново изчезна в спалнята и се върна след двайсет минути. Когато седна срещу него, изглеждаше малко нервна. Кийт й наля кафе и жената мълчаливо отпи няколко големи глътки.

— Направих ли нещо глупаво снощи? — накрая попита Анджела.

— Не — усмихна й се Таунсенд.

— Просто никога не съм…

— Няма за какво да се безпокоиш — увери я той. — Ти заспа и аз те отнесох на леглото. — Кийт замълча за миг. — Напълно облечена.

— Много ме облекчаваш. — Тя си погледна часовника. — Мили боже, наистина ли е толкова късно?