Джефри Арчър - Четвъртата власт

— Чудесно — рече той и се обърна към метрдотела. — Ще вечеряме в моята стая.

Метрдотелът се поклони.

— Веднага ще пратя някого. Кой е номерът на стаята ви, господине?

— Седемстотин и дванайсет — отвърна Кийт.

Докато вървяха по коридора, минаха покрай стая, в която някой се бе пуснал музика на Боби Шулц.

— Виж, той наистина има талант — отбеляза Анджела.

Таунсенд кимна.

Двамата влязоха в асансьора заедно с група туристи и той натисна бутона за седмия етаж. На излизане тя нервно му се усмихна. На Кийт му се прииска да й каже, че всъщност не го интересува тялото й.

Той отключи вратата с електронната си карта и я покани вътре. Бутилката шампанско, подарък от хотела, която не си бе направил труда да отвори, все още стоеше на масата. Анджела си съблече палтото и го остави върху най-близкия стол, докато Таунсенд сваляше златния станиол от гърлото на бутилката и я отпушваше, за да напълни две чаши.

— Не трябва да пия много — каза тя. — Вече обърнах достатъчно шампанско в галерията.

Кийт вдигна чашата си. В същия момент на вратата се почука и влезе сервитьор, който им поднесе менюто.

— За мен писия и зелена салата — каза Анджела.

— Със или без кости, госпожо? — попита сервитьорът.

— Без, моля.

— Нека са две — рече Таунсенд, после пренебрегна любимото си австралийско шардоне и дълго избира две бутилки френско вино.

Когато се настаниха, Анджела заговори за изложби на други художници. Ентусиазмът и познанията й едва не накараха Кийт да забрави защо я е поканил на вечеря. Докато чакаха ястията, той бавно насочи темата към работата й в галерията. Съгласи се с нейната преценка за изложбата и я попита защо като заместник-директор не е направила нещо по въпроса.

— Въпреки поста си аз нямам почти никаква роля — въздъхна тя, докато Таунсенд пълнеше празната й чаша.

— Значи Съмърс взима всички решения, така ли?

— Естествено. Аз не бих пръскала парите на фондацията за такъв псевдоинтелектуален боклук. Има толкова много истински таланти, просто някой трябва да си направи труда да ги потърси.

— Изложбата беше добре подредена — продължи настъплението си той.

— Добре подредена ли? — скептично повтори Анджела.

— Аз не говоря за подредбата, нито за осветлението или рамките. Говоря за картините.

На вратата се почука. Таунсенд се изправи и се отдръпна, за да пропусне сервитьора, който буташе натоварена количка. Младежът нареди прибори за двама и обясни, че рибата била в затоплящото отделение най-отдолу. Кийт подписа сметката и му даде десет долара бакшиш.

— Да се върна ли по-късно, за да разчистя, господине? — любезно попита сервитьорът.

Отговориха му с леко, но категорично поклащане на глава.

Когато Кийт седна срещу Анджела, тя вече ровичкаше салатата си. Той отпуши шардонето и напълни чашите.

— Значи смяташ, че Съмърс е дал повече от необходимото за изложбата, така ли? — върна се на темата Кийт.

— Повече от необходимото ли? — докато опитваше виното, повтори тя. — Той ежегодно прахосва над един милион долара от парите на фондацията. И резултатът са само няколко партита, единствената цел на които е да подхранват егото му.

— Как успява да харчи по един милион годишно? — разсеяно попита Таунсенд.

— Ами, да вземем тазвечерната изложба. До този момент тя струва на фондацията двеста и петдесет хиляди долара. После идват неговите разходи, които далеч не са скромни.

— И как се отчита? — Той отново напълни чашата й. Надяваше се Анджела да не забележи, че едва докосва своята.

— Просто никой не му държи сметка. Фондацията се контролира от майка му, която се разпорежда с финансите — поне до годишното събрание на акционерите.

— Госпожа Съмърс ли? — подметна Кийт.

— Самата тя.

— Тогава защо не направи нещо?

— Защото от две години бедната жена е прикована на легло и единственият, който я посещава — трябва да прибавя, ежедневно — е нейният верен син.

— Имам чувството, че веднага щом Армстронг поеме управлението, това ще се промени.

— Какво искаш да кажеш? Познаваш ли го?

— Не — бързо се опита да поправи грешката си Таунсенд. — Но от всичко, което съм чел за него, разбирам, че не обича много навлеците.

— Надявам се да си прав — отвърна Анджела и сама си наля нова чаша вино, — защото това ще ми даде шанс да му покажа какво бих могла да направя за фондацията.

— Навярно тази вечер Съмърс тъкмо затова не изпусна Армстронг от поглед.

— Както забеляза, той дори не ме запозна с него. Лойд няма да се откаже от начина си на живот без борба, това е сигурно. И ако успее да накара Армстронг да подпише договора за наем на новата сграда преди събранието на акционерите, няма да има причини да го прави. Това вино наистина е великолепно — каза тя и остави празната си чаша. Кийт отново я напълни и отпуши втората бутилка.