Джефри Арчър - Четвъртата власт

Председателят на борда на вестника Корнилиъс Дж. Адамс IV заяви, че ще предаде властта на онзи, който контролира 51% от акциите. До годишното събрание на акционерите оставаха само две седмици, ала финансовите редактори продължаваха да са на различни становища за това кой е най-големият акционер в компанията. Таунсенд твърдеше, че вече притежавал 46% от акциите, Армстронг — 41%. Финансистите заключиха, че ще победи онзи от двамата, който успее да купи десетте процента, собственост на корпорацията „Ейпълбаум“.

Вик Ейпълбаум бе решен да използва своите петнайсет минути слава и обяви, че преди да вземел окончателно решение, възнамерявал да се срещне с двамата кандидати.

Адвокатите на конкурентите се срещнаха на неутрална територия и се договориха Армстронг пръв да посети Ейпълбаум. Том Спенсър увери клиента си, че това била тактическа грешка. Таунсенд се съгласи, докато Армстронг не излезе от срещата, стиснал в ръце сертификатите за акциите, доказващи, че притежава десетте процента на Ейпълбаум.

— Как е успял? — не можеше да повярва на очите си Кийт.

Том не отговори, докато на следващата сутрин не прочете първото издание на „Ню Йорк Таймс“. На първа страница медийният кореспондент на вестника информираше читателите, че Армстронг не си губил времето да обяснява на господин Ейпълбаум как ще управлява „Стар“. Той му разказал на идиш, че изгубил цялото си семейство в Холокоста и завършил срещата с думите, че най-великият миг в живота му бил, когато израелският министър-председател го назначил за специален пратеник в СССР със задачата да помага на руските евреи, желаещи да емигрират в Израел. Ейпълбаум се разплакал, предал му акциите си и отказал да приеме Таунсенд.

Армстронг съобщи, че вече контролирал 51% от компанията и следователно е новият собственик на „Ню Йорк Стар“. „Уолстрийт Джърнъл“ се съгласи с него и нарече годишното събрание на акционерите на вестника „обикновена миропомазваща церемония“. Но в послеписа на статията се посочваше, че Кийт Таунсенд не бивало да се отчайва, защото заради невероятния скок на акциите щял да спечели повече от 20 милиона долара.

В страницата си за изкуство „Ню Йорк Таймс“ напомни на своите читатели, че в четвъртък вечер фондация „Съмърс“ открива авангардна изложба. След твърденията на медийните магнати, че подкрепяли Лойд Съмърс и усилията на фондацията, пишеше в материала, щяло да е интересно да се види кой от двамата ще присъства на откриването.

Том Спенсър посъветва Таунсенд да се отбие за няколко минути, тъй като Армстронг със сигурност щял да е там, а човек никога не знаел какво може да изскочи в такива случаи.

Само минути след пристигането си Кийт съжали за решението си да посети изложбата. Той обиколи веднъж залата, разгледа картините и заключи, че всички без изключение са „претенциозен боклук“, както би се изразила Кейт. Реши да си тръгне колкото може по-скоро. Вече успешно си бе пробил път до вратата, когато Съмърс почука по микрофона и помоли за тишина. Таунсенд си погледна часовника. Когато вдигна глава, видя Армстронг — стоеше до Съмърс, държеше каталог и усмихнато наблюдаваше събралите се гости.

Директорът започна с това колко съжалявал, че майка му не можела да е с тях заради продължително заболяване и произнесе безкрайна тирада, възхваляваща достойнствата на художниците, чиито творби е избрал. Двайсет минути по-късно заяви колко се радвал, че новият председател на борда на „Ню Йорк Стар“ успял да намери време, за да присъства на „едно от нашите скромни събирания“.

Последваха аплодисменти и Армстронг отново се усмихна. Таунсенд реши, че Съмърс е приключил речта си, и понечи да си тръгне, но директорът прибави:

— За съжаление, това е последната изложба тук. Както знаете, договорът ни за наем изтича в края на декември. — Из залата се разнесоха въздишки, ала Съмърс вдигна ръце. — Не се бойте, приятели. Мисля, че след дълго търсене успях да открия подходящо място за нашата фондация. Надявам се, че всички ще се срещнем там на следващата ни изложба.

— Макар че само един-двама от нас знаят защо е избрано онова място — тихо промърмори някакъв глас зад Таунсенд.

Той се обърна и видя стройна жена на около трийсет и пет години с къса кестенява коса, бяла блуза и пъстра пола. Табелката на блузата й показваше, че е госпожа Анджела Хъмфрис, заместник-директор.

— И наистина ще поставим чудесно начало — продължи Съмърс, — ако първата изложба в новата ни сграда бъде открита от следващия председател на „Стар“, който толкова щедро подкрепя нашата фондация.