Джефри Арчър - Четвъртата власт

Няколко часа по-късно Армстронг вдигна слушалката на телефона до леглото си и Стивън Холит му прочете първа страница.

— Защо не го спря, по дяволите? — попита Дик.

— Видях го едва когато вече продаваха вестника по улиците — отвърна адвокатът. — Уводната статия във второто издание е за лампетска съветничка, която обявила гладна стачка. Била чернокожа и…

— Не ми пука каква е! — извика Армстронг. — Какво си въобразява Макалвой, по дяволите?

— Макалвой не е редактирал вестника.

— Тогава кой е виновен?

— Кевин Ръшклиф — каза Стивън.

Тази нощ Дик повече не успя да заспи. Нито пък повечето журналисти на Флийт стрийт, които отчаяно се опитваха да се свържат с външния министър и актрисата.

На следващата сутрин случаят се дискутираше толкова нашироко, че малцина забелязаха малкия репортаж, забутан на седма страница на „Ситизън“ под заглавието „Тухли, но не и хоросан“. В него се твърдеше, че един от водещите архитекти във Великобритания проектирал сгради за градски съвети, които постоянно се срутвали. В доставеното от куриер писмо от неговия също толкова прочут адвокат се отбелязваше, че сър Ангъс никога през живота си не е проектирал сграда за градски съвет. Адвокатът прилагаше текста на извинението, което очакваше да публикуват на първа страница в следващия брой, и посочваше размера на дарението, което трябва да се направи за любимия благотворителен фонд на архитекта.

На кулинарната страница на вестника се заявяваше, че известен ресторант тровел по един клиент дневно, докато в колоната за туризъм се споменаваше името на компания, която оставяла повечето си туристи в Испания без хотелска стая. На последна страница се посочваше, че мениджърът на английския футболен отбор имал…

Макалвой обясняваше на всички, които от рано сутринта се обаждаха в дома му, че предния ден е бил уволнен от Армстронг и незабавно е освободил кабинета си. Бил напуснал Армстронг Хауз в 16:19 часа и предал вестника в ръцете на заместник главния редактор.

— Казва се Ръшклиф — услужливо прибавяше той.

Всички запитани служители потвърдиха неговата версия.

Стивън Холит разговаря пет пъти по телефона с Армстронг, за да му съобщава за получените призовки и да му препоръчва кои от тях да уреди веднага.

На втората си страница „Глоуб“ информираше за напускането на Алистър Макалвой след десет години всеотдайна служба. Описваха го като доайен на флийтстрийтските редактори, който щял да липсва на всички истински професионалисти.

Когато „Глоуб“ за пръв път продаде три милиона броя, Таунсенд организира парти. Присъстваха повечето водещи политици и медийни звезди — въпреки конкурентното тържество на Армстронг в чест на осемдесетата годишнина на „Ситизън“.

— Е, поне този път е улучил точната дата — отбеляза Кийт.

— Като става дума за дати — отвърна Брус, — кога мога да се надявам да се върна в Австралия? Едва ли си забелязал, но от пет години не съм си бил вкъщи.

— Няма да се прибереш, докато не си свалил думите „Най-продаваният британски ежедневник“ от първа страница на „Ситизън“ — отсече Таунсенд.

Брус Кели не се качи на самолета за Сидни още година и три месеца — докато средните ежедневни продажби на „Глоуб“ за предния месец не достигнаха 3 612 000 броя срещу 3 610 000 на „Ситизън“. На следващата сутрин водещото заглавие на „Глоуб“ гласеше „СВАЛИ ГИ“ над снимка на дебелия Армстронг по боксерки.

Тъй като самохвалният надпис под заглавието на „Ситизън“ твърдо остана на мястото си, „Глоуб“ информира „най-интелигентните читатели на света“, че след загубения облог собственикът на „Ситизън“ все още не е изплатил дълга си от 100 000 лири и че е „не само неудачник, но и измамник“.

На следващия ден Армстронг даде Таунсенд под съд за клевета. Даже „Таймс“ намери за необходимо да отбележи: „Само адвокатите ще се възползват от това“.

След година и половина делото отиде във Върховния съд и редовно се отразяваше на първа страница на всички други вестници, освен „Индипендънт“. Господин Майкъл Белоф, който представляваше „Глоуб“, заяви, че официалната ревизия доказвала правотата на клиента му. От страна на „Ситизън“ господин Антъни Грабинър посочи, че данните на ревизията не включвали продажбите на „Скотиш Ситизън“, които в съчетание с тези на „Дейли“ давали значителна преднина на вестника.

Съдебните заседатели обмисляха решението си в продължение на пет часа и с мнозинство от десет срещу двама отсъдиха в полза на Армстронг. Когато съдията ги попита какво обезщетение препоръчват, председателят се изправи и без колебание отвърна: