Джефри Арчър - Четвъртата власт

— Дванайсет пенса, Ваша Светлост. — Цената на един брой на „Ситизън“.

Съдията заяви, че при тези обстоятелства двете страни трябвало сами да заплатят съдебните разноски, които се изчислявали най-малко на по един милион лири. Адвокатите кимнаха в знак на съгласие.

На следващата сутрин „Файненшъл Таймс“ публикува дълга статия за двамата медийни магнати и предсказа, че единият от тях накрая трябвало да унищожи другия. Репортерът обаче смяташе, че съдебният процес е спомогнал за увеличаването на тиражите на двата вестника, които при „Глоуб“ за пръв път надхвърлили четири милиона броя.

На другия ден акциите на двете групи се покачиха с по едно пени.

Докато Армстронг четеше за себе си в колоните, посветени на процеса, Таунсенд преглеждаше една статия от „Ню Йорк Таймс“, която Том Спенсър му беше пратил по факса.

Макар никога да не бе чувал нито за Лойд Съмърс, нито за художествената му галерия, чийто договор за наем изтичал, след последния ред той разбра защо Том с едри букви е написал най-отгоре: „ВАЖНО“.

Таунсенд повторно прочете материала и помоли Хедър да го свърже със Спенсър, а после да му запази място за първия възможен полет до Ню Йорк.

Том не се изненада, когато клиентът му позвъни само минути след пращането на факса. В крайна сметка той от десет години търсеше възможност да овладее значителен дял от акциите на „Ню Йорк Стар“.

Кийт внимателно изслуша информацията за господин Лойд Съмърс и за това защо търсел нова сграда за художествената си галерия и след като изчерпа всичките си въпроси, инструктира адвоката си колкото може по-бързо да му уреди среща със Съмърс.

— Утре сутрин отлитам за Ню Йорк — прибави той.

— Няма нужда да биеш толкова път, Кийт. Винаги мога да се срещна със Съмърс от твое име.

— Не — отвърна Таунсенд. — Въпросът за „Стар“ е личен. Искам сам да се заема с тази сделка.

— Кийт, предполагам, разбираш, че ако успееш, ще трябва да станеш американски гражданин.

— Както безброй пъти съм ти отговарял, Том, никога.

Той затвори и започна да пише. Когато определи каква сума е готов да предложи, Таунсенд попита Хедър кога е полетът му. Ако Армстронг не се намираше в същия самолет, щеше да сключи сделката със Съмърс преди на някого да му хрумне, че в договора за наем на художествена галерия в Сохо може да се крие ключът за неговото превръщане в собственик на „Ню Йорк Стар“.

— Обзалагам се, че Таунсенд ще замине с първия възможен полет за Ню Йорк — каза Армстронг, след като Ръсел Кричли му прочете статията.

— Тогава най-добре да си на същия самолет — седнал на ръба на леглото си, отвърна нюйоркският му адвокат.

— В никакъв случай — каза Дик. — Защо да предупреждавам това копеле, че знаем също толкова, колкото и той? Не, аз ще направя своя ход още преди самолетът му да кацне. Колкото можеш по-бързо си уговори среща със Съмърс.

— Съмнявам се, че отварят галериите преди десет.

— Тогава го чакай отпред в десет без пет.

— Колко да му предложа?

— Дай му колкото поиска — отвърна Армстронг. — Предложи му да му купиш нова галерия. Но каквото и да правиш, не позволявай на Таунсенд да припари до него, защото ако успеем да убедим Съмърс да ни подкрепи, това ще ни даде достъп до майка му.

— Ясно — каза Кричли, докато си обуваше чорапите. — Най-добре да побързам.

— Просто бъди пред вратата, когато отворят галерията — повтори Армстронг. — И ако адвокатът на Таунсенд е пристигнал преди теб, направо го прегази.

Кричли би се засмял, но не бе съвсем сигурен, че клиентът му се шегува.

Том го посрещна пред митницата.

— Новината не е добра, Кийт — бяха първите му думи.

— Какво искаш да кажеш? — попита Таунсенд. — Армстронг не може да е стигнал в Ню Йорк преди мен, защото когато излитах от „Хийтроу“, той се намираше в кабинета си в „Ситизън“.

— И още може да е там — отвърна Спенсър. — Но сутринта неговият нюйоркски адвокат Ръсел Кричли се е срещнал със Съмърс.

Кийт се закова на място по средата на улицата, без да обръща внимание на пищящите спирачки и какофонията от таксиметрови клаксони.

— Сключили ли са сделка?

— Нямам представа — каза Том. — Зная само, че когато пристигнах в офиса си, секретарката на Съмърс беше оставила съобщение на телефонния ми секретар, че твоята среща се отменя.

— По дяволите! Тогава първо трябва да идем в галерията — рече Таунсенд и най-после се качи на тротоара. — Не е възможно да са подписали толкова бързо. По дяволите! По дяволите! — повтори той. — Трябваше да ти позволя да се срещнеш с него.