Джефри Арчър - Четвъртата власт

— Тогава навярно е дошло времето да го направиш — повиши глас Дик. — Ще започнем да предизвикваме „Глоуб“ на собствената му територия. Ако го бяхме направили досега, може би нямаше да си търся нов главен редактор.

Макалвой за миг онемя.

— Трябва ли да заключа от избухването ти, че съм уволнен? — накрая попита той.

— Най-после го проумяваш — рече Армстронг. — Да, уволнен си. Името на новия главен редактор ще бъде оповестено в понеделник. Погрижи се до довечера да освободиш кабинета си.

— Мога ли да смятам, че след десет години работа във вестника ще получа пълната си пенсия?

— Ще получиш точно толкова, колкото трябва — извика Дик. — А сега се махай оттук! — Той яростно изгледа Макалвой и го зачака да произнесе една от тирадите си, с които беше толкова известен, но уволненият редактор само се обърна и си тръгна, без да промълви нито дума.

Армстронг отиде в съседната стая, съблече се, избърса потта от гърдите и раменете си и си облече чиста риза с абсолютно същия цвят като предишната, така че никой да не забележи, че се е преобличал.

Когато се върна в кабинета си, Макалвой бързо информира най-близките си колеги за резултата от разговора със собственика на вестника и за непосредствените си планове. След няколко минути той за последен път зае председателското си място на следобедния редакционен съвет и прегледа списъка с материали, които си съперничеха за първа страница.

— Пиша статия за утрешния скандал, Алистър — съобщи политическият редактор.

— Какво искаш да кажеш, Камбъл?

— Лейбъристка съветничка в Лампет обявила гладна стачка срещу жилищната политика на правителството. Тя е чернокожа и безработна.

— Звучи ми добре — отвърна Макалвой. — Някой друг да претендира за първа страница? — Никой не отговори. Очите му се спряха върху Кевин Ръшклиф, с когото не бяха разговаряли повече от месец.

— Ами ти, Кевин?

Заместник главният редактор вдигна глава от мястото си в ъгъла на стаята и запремигва. Не можеше да повярва, че Макалвой се обръща към него.

— Ами, от няколко седмици работя по материал за личния живот на външния министър, но ми е трудно да намеря доказателства.

— Защо не напишеш около триста думи по въпроса и ще оставим адвокатите да решават дали можем да публикуваме материала?

Другите редактори неспокойно се разшаваха.

— А какво стана с оная история за архитекта? — продължи да го разпитва Макалвой.

— Ти я отряза — изненадано отвърна Ръшклиф.

— Стори ми се скучничка. Не можеш ли да я направиш малко по-пикантна?

— Щом така искаш — още по-удивено каза заместникът му.

Макалвой никога не пиеше преди да прочете първия брой от кора до кора, така че един-двама от присъстващите се зачудиха дали не се е побъркал.

— Добре, уговорихме се. Кевин получава първата страница, Камбъл — втората. — Той замълча за миг. — И тъй като довечера ще водя жена си на концерт на Павароти, поверявам вестника в ръцете на Кевин. Имаш ли нещо против, Кевин?

— Не, разбира се. — Ръшклиф изглеждаше радостен, че най-после се отнасят с него като с равен.

— Значи се разбрахме — рече Макалвой. — Всички на работа.

Докато журналистите се разотиваха, като си шушукаха, Ръшклиф се приближи до бюрото на Макалвой и му благодари.

— Няма защо — отвърна главният редактор. — Ясно ти е, че това може да се окаже големият ти шанс, Кевин. Сигурно знаеш за днешната ми среща с Дик. Той ми каза, че искал да предизвикаме „Глоуб“ на собствената му територия. Всъщност това бяха точните му думи. Така че, когато утре прочете „Ситизън“, нека броят носи твоя почерк. Аз няма вечно да остана тук, нали разбираш.

— Ще направя всичко по силите си — обеща Ръшклиф и излезе. Ако бе останал още няколко минути, щеше да види, че Макалвой освобождава кабинета си.

По-късно същия следобед главният редактор бавно напусна сградата, като спираше да поговори с всеки, когото срещне, и му казваше, че двамата с жена му с нетърпение очаквали да видят Павароти. Когато го питаха кой ще надзирава отпечатването на вестника, той търпеливо обясняваше. Дори си свери часовника с портиера преди да се запъти към най-близката станция на метрото, тъй като знаеше, че служебният му автомобил вече е със скоби на колелата.

Кевин Ръшклиф се опита да се съсредоточи върху статията за първа страница, ала постоянно го прекъсваха журналисти, които искаха мнението му за материалите си. Накрая успя да напише няколко страници, които просто нямаше време да провери. От печатницата се оплакаха, че закъснявали. Той облекчено въздъхна, когато малко преди единайсет първото издание най-после бе готово.