Джефри Арчър - Четвъртата власт

Армстронг се усмихна доволно и кимна.

— Не и ако има дори само капка здрав разум — каза жената зад Таунсенд.

Той отстъпи назад и застана до госпожа Анджела Хъмфрис, която отпиваше от чаша испанско шампанско.

— Благодаря ви, скъпи приятели — каза Съмърс. — А сега, моля ви, насладете се на изложбата. — Последваха нови аплодисменти, след които Армстронг топло се ръкува с директора. Съмърс тръгна сред гостите, като запознаваше председателя на „Стар“ с онези, които смяташе за важни.

Таунсенд се обърна към Анджела Хъмфрис, която тъкмо допиваше шампанското си, грабна нова бутилка от масата зад тях и напълни чашата й.

— Благодаря — каза тя. — Както виждате, аз съм Анджела Хъмфрис. А вие?

— Аз не съм тукашен. — Кийт се поколеба. — Командировка съм.

Анджела отпи от шампанското.

— С какво се занимавате?

— С транспортен бизнес. Главно самолети и превоз. Макар че имам и две мини.

— Нямаше да е зле, ако повечето от тези картини можеха да се скрият под земята.

— Напълно съм съгласен с вас.

— Тогава какво ви накара да дойдете тук?

— Не познавам никого в Ню Йорк и прочетох за изложбата в „Таймс“ — отвърна той.

— Какво изкуство харесвате? — попита Анджела.

На Таунсенд му се искаше да отговори: „Бойд, Нолън и Уилямс“, които покриваха стените на дома му в Дарлинг Пойнт, но вместо това каза: „Бонар и Вияр“, които от няколко години колекционираше Кейт.

— Виж, те наистина могат да рисуват — рече госпожа Хъмфрис. — В такъв случай се сещам за няколко изложби, които си струва да посетите.

— Чудесно е да знаеш къде да търсиш, но когато си чужденец и си сам…

Тя повдигна вежди.

— Женен ли сте?

— Не — излъга Таунсенд с надеждата, че Анджела ще му повярва. — А вие?

— Разведена съм. Бях омъжена за художник, който искрено смяташе, че по талант отстъпва единствено на Белини.

— А в действителност?

— Отхвърлиха го дори за тази изложба. Това говори достатъчно за способностите му.

Кийт се засмя. Гостите постепенно се насочиха към изходите. Армстронг и Съмърс бяха само на няколко крачки от тях. Докато Таунсенд наливаше нова чаша шампанско на Анджела, Армстронг внезапно се озова лице в лице с него. Двамата се спогледаха, после Армстронг хвана Съмърс за лакътя и бързо го отведе към средата на залата.

— Забелязахте ли, че не пожела да ме представи на новия председател? — мрачно попита Анджела.

Кийт не си направи труда да й обясни, че по-вероятно председателят не е искал той да се запознае с директора.

— Беше ми много приятно, господин…

— Заета ли сте тази вечер?

Тя се поколеба за миг.

— Не. Нямам никакви планове, но утре сутрин трябва да ставам рано.

— Аз също — отвърна Таунсенд. — Защо не идем някъде да хапнем набързо?

— Добре. Само да си взема палтото.

Докато тя се отдалечаваше към гардероба, Кийт се огледа. Неотлъчно придружаван от Съмърс, Армстронг беше заобиколен от тълпа почитатели. Таунсенд нямаше нужда да се приближава, за да разбере, че им разказва вълнуващите си планове за бъдещето на фондацията.

Анджела се върна, облечена в тежко зимно палто, което стигаше почти до земята.

— Къде бихте искали да идем? — попита Кийт, докато се изкачваха по широкото стълбище.

— По това време в четвъртък вечер вече са резервирани всички добри ресторанти — отвърна тя. — Къде сте отседнали?

— В „Карлайл“.

— Никога не съм била в техния ресторант. Може да се окаже приятен.

На улицата ги посрещна ледена нюйоркска виелица и Кийт трябваше да я задържи, за да не залитне.

Шофьорът на очакващото го БМВ с изненада видя, че господин Таунсенд спира такси. Още повече го удиви жената с него. Честно казано, не смяташе, че е негов тип. Той запали двигателя и последва таксито към „Карлайл“, после ги видя да слизат на Мадисън и да изчезват през въртящата се врата на хотела.

Таунсенд отведе Анджела в ресторанта на първия етаж с надеждата, че метрдотелът няма да си спомни името му.

— Добър вечер, господине — поздрави го той. — Имате ли запазена маса?

— Не — отвърна Кийт, — но съм гост на хотела.

Метрдотелът свъси вежди.

— Съжалявам, господине, но няма да мога да ви настаня поне още трийсет минути. Разбира се, ако желаете, бихте могли да вечеряте в стаята си.

— Не, ще изчакаме на бара — каза Таунсенд.

— Утре сутрин наистина имам среща — напомни му Анджела. — И не мога да си позволя да закъснея.

— Да потърсим ли друг ресторант?

— С удоволствие ще вечерям в стаята ти, но до единайсет трябва да си тръгна.