Джефри Арчър - Четвъртата власт

— Да ме напиеш ли се опитваш? — засмя се Анджела.

— Дори не съм си го и помислял — отвърна Таунсенд, изправи се, извади двете чинии от затоплящото отделение на количката и ги постави на масата. — Какво ще кажеш за пренасянето?

— За пренасянето ли? — попита тя, докато си сипваше холандски сос.

— В новата галерия — поясни Кийт. — Като че ли Лойд е открил подходяща сграда.

— Подходяща! — възкликна Анджела. — За три милиона няма начин да не е подходяща. Но подходяща за кого? — Тя взе ножа и вилицата си.

— Както самият Съмърс обясни, не сте имали друг избор.

— Не, по-точно е да се каже, че той не остави друг избор на борда.

— Но договорът за наем на сегашната сграда наистина изтича, нали?

— Той обаче не спомена в речта си, че собственикът е готов да го поднови за още десет години, без да увеличи наема — отвърна Анджела и вдигна чашата си. — Наистина не трябва да пия повече, но след онзи боклук в галерията това е същински еликсир.

— Тогава защо Съмърс не го е направил? — попита Таунсенд.

— Какво да направи?

— Да поднови договора.

— Защото намери друга сграда, в която случайно има мезонет. — Тя остави шардонето си и отново се съсредоточи върху рибата.

— Съвсем естествено е да живее там — възрази Кийт. — Все пак е директор.

— Вярно е, но това не му дава право да има отделен договор за наем на апартамента, така че когато реши да се пенсионира, да не могат да се избавят от него, без да му изплатят огромно обезщетение. Всичко е уредил. — Анджела започваше да заваля думите.

— Откъде знаеш тези неща?

— Двамата имахме общ любовник — тъжно отвърна тя.

Таунсенд побърза да напълни чашата й.

— И къде е тази сграда?

— Защо толкова те интересува новата сграда? — Анджела, изглежда, за пръв път заподозря нещо.

— За да те потърся при следващото си идване в Ню Йорк — светкавично отвърна Кийт.

Тя остави ножа и вилицата си в чинията, побутна стола си назад и попита:

— Имаш ли бренди? Съвсем малко, колкото да се сгрея преди пак да изляза в оная виелица навън.

— Естествено. — Таунсенд отиде до хладилника, извади четири шишенца различни марки бренди и ги изля в голяма чаша.

— Ти няма ли да пийнеш с мен?

— Не, благодаря. Още не съм допил виното си — отвърна той и вдигна чашата си, която бе почти недокосната. — Пък и аз няма да излизам на виелицата. Кажи ми, как стана заместник-директор?

— След като за четири години напуснаха петима заместници, струва ми се, че аз трябва да съм била единствената кандидатка за мястото.

— Изненадан съм, че изобщо си е направил труда да назначи заместник-директор.

— Няма начин. — Анджела отпи от брендито си. — Задължава го уставът на фондацията.

— Но за да получиш този пост, трябва да имаш отлична квалификация — бързо промени темата Таунсенд.

— Завърших история в Йейл и защитих докторат върху Ренесанса във Венеция.

— След Караваджо, Луини и Микеланджело тук едва ли се чувстваш много добре.

— Не бих имала нищо против, но вече две години съм заместник-директор, а Съмърс не ми е позволил да организирам нито една изложба. Ако ми беше дал възможност, щях да го направя на една десета от стойността на сегашната и фондацията щеше да се гордее с нея. — Тя отново отпи от брендито.

— Изненадан съм, че отдавна не си напуснала — рече Таунсенд.

— Скоро и това ще стане. Ако не успея да убедя Армстронг да промени политиката на галерията, ще подам оставка. Но тъй като очевидно Лойд го води на каишка, съмнявам се, че ще остана до следващата изложба. — Анджела вдигна чашата си. — Не съм споделяла всичко това дори с майка ми — призна тя. — Но понякога е по-лесно да поговориш с непознат. Ти не се занимаваш с изкуство, нали?

— Не, както казах, аз съм в транспортния и минния бизнес.

— И какво всъщност правиш? Шофираш или копаеш? — Анджела пресуши брендито си. — Искам да кажа…

— Да?

— Ами… какво превозваш и докъде? — Тя надигна чашата си, замълча, после бавно се свлече от стола си на килима и измърмори нещо за изкопаемите горива в ренесансовия Рим. След секунди вече спеше свита на кълбо и мъркаше като доволно коте.

Таунсенд внимателно я вдигна и я пренесе в спалнята. Сложи я на леглото и я зави. Трябваше да й се възхити, че е издържала толкова дълго. Съмняваше се дали тежи повече от петдесет килограма.

Върна се в дневната, тихо затвори вратата след себе си и потърси устава на „Ню Йорк Стар“. Откри тънкото червено книжле най-отдолу в куфарчето си, седна на дивана и бавно започна да го чете. Заспа на четирийсет и седма страница.