Джефри Арчър - Четвъртата власт

Шофьорът почука по междинния прозорец и посочи към номер 147. Таунсенд погледна натам и видя, че по стълбището се изкачва млад мъж. Той затвори телефона и се запъти към него.

След като внимателно разгледа петте етажа, Кийт трябваше да се съгласи с Анджела, че за 3 милиона сградата е чудесна — но само за един-единствен човек. И докато излизаха, попита агента:

— Колко процента комисиона взимате за този имот?

— Десет.

— С обичайния едномесечен срок за изплащане на цялата сума, нали?

— Да, господине — потвърди агентът.

— Добре. В такъв случай веднага можете да подготвите договора — каза той и подаде на младежа визитката си. — Пратете ми го в „Карлайл“.

— Да, господине — повтори агентът. — Ще се погрижа до следобед да го получите.

Накрая Таунсенд извади от портфейла си стодоларова банкнота и я вдигна така, че младежът да я види.

— Искам вашият колега, който се опитва да продаде сградата, да знае, че в понеделник сутринта ще внеса комисионата.

Агентът прибра парите и кимна.

Кийт се върна в хотелската си стая и веднага се обади на Том и го попита:

— Имаш ли някакви планове за уикенда?

— Голф и малко занимания в градината — отвърна Спенсър. — Освен това най-малкият ми син има бейзболен мач и се надявах да го гледам. Но като съдя по начина, по който ми задаваш въпроса, Кийт, имам чувството, че дори няма да хвана обратния влак за Гринидж.

— Прав си. Том. Ако искам да съм следващият собственик на „Ню Йорк Стар“, до понеделник сутринта имаме да свършим много работа.

— С какво да започна?

— С договор за наем, който трябва да провериш, преди да го подпиша. После искам да сключиш сделка с единствения човек, който е в състояние да направи възможно всичко това. — Накрая Таунсенд затвори и се втренчи в червеното книжле, което беше чел предишната вечер. Няколко секунди по-късно го взе и го разтвори на четирийсет и седма страница.

За пръв път през живота си изпитваше благодарност за оксфордското си образование.

Ню Йорк Таймс

11 октомври 1986

Звездни войни

Армстронг подписа договора, после подаде писалката на Ръсел, който постави името си като свидетел.

Откакто сутринта бе пристигнал в Тръмп Тауър, Лойд Съмърс не беше престанал да се усмихва и едва не скочи от стола си, когато Кричли удостовери законността на договора за наем на сградата на Бродуей 147. Директорът се ръкува с Армстронг.

— Благодаря ви, господин председател. Мога само да кажа, че с нетърпение очаквам да работя заедно с вас.

— Аз също — каза Дик.

Съмърс ниско се поклони на Армстронг, после малко по-небрежно на Ръсел, и взе договора и ордера за 300000 долара. Точно преди да излезе директорът погледна и каза:

— Няма да съжалявате.

— Боя се, че ти може да съжаляваш, Дик — каза Кричли в момента, в който вратата се затвори. — Какво те накара да промениш решението си?

— Нямах друг избор, след като разбрах какво е замислил Таунсенд.

— Значи три милиона, хвърлени на вятъра — отбеляза адвокатът.

— Триста хиляди.

— Не разбирам.

— Може да съм платил комисионата, но нямам абсолютно никакво намерение да купувам проклетата сграда.

— Но ако след трийсет дни не изплатиш цялата сума, той ще те даде под съд.

— Съмнявам се — отвърна Армстронг.

— Защо си толкова сигурен?

— Защото след две седмици ще се обадя на адвоката му и ще го информирам как с ужас съм научил, че неговият клиент е подписал отделен договор за наем на мезонета над галерията, който ми е описал като таван.

— Почти е невъзможно да го докажеш.

Дик извади от вътрешния си джоб малка касетка и му я подаде.

— Може пък да е по-лесно, отколкото си мислиш.

— Но съдът едва ли ще приеме това за доказателство — отвърна Ръсел и взе касетата.

— Тогава просто ще се наложи да попиташ за онези шестстотин хиляди долара, които агентите са щели да платят на Съмърс.

— Той ще го отрече.

Армстронг се замисли.

— Е, винаги има и последно средство. — Той отвори едно от чекмеджетата на бюрото си и извади макет на първа страница на „Стар“. Водещото заглавие гласеше: „Лойд Съмърс обвинен в измама“.

— Просто ще те даде под съд за клевета.

— Не и след като прочете вътрешните страници.

— Но когато започне процесът, това вече отдавна ще е забравено.

— Няма — докато аз съм собственик на „Стар“.

— Колко време ще продължи? — попита Таунсенд.

— Двайсетина минути — отвърна Том.

— И колко души събра?