Джефри Арчър - Четвъртата власт

— Малко над двеста.

— Достатъчно ли са?

— Не успях повече за толкова кратко, така че да се надяваме.

— Знаят ли какво се очаква от тях?

— Естествено. Снощи направихме няколко репетиции, но въпреки това искам да поговориш с тях преди началото на събранието.

— Ами най-важната участничка? Репетирала ли е? — попита Кийт.

— Няма нужда — каза адвокатът. — Отдавна е научила ролята си.

— Съгласна ли е с моите условия?

— Даже не се пазари.

— Ами наемът? Очакват ли се някакви изненади?

— Не, беше точно така, както каза тя.

Таунсенд се изправи, приближи се до прозореца и зарея поглед над Сентръл Парк.

— Ти ли ще направиш предложението?

— Не, помолих Андрю Фрейзър. Аз ще стоя до теб.

— Защо избра Фрейзър?

— Той е старшият партньор, което гарантира, че председателят ще осъзнае колко сме сериозни.

Кийт се обърна и го погледна.

— Тогава какво може да се обърка?

Придружен от старшия партньор, Армстронг излезе от офиса на „Кийтинг, Гулд & Кричли“ и се изправи пред армия от оператори, фотографи и журналисти, които се надяваха да получат отговори на едни и същи въпроси.

— Какви промени възнамерявате да направите, господин Армстронг, когато ви изберат за председател на „Стар“?

— Защо да променям такава велика институция? — отвърна Дик. — Във всеки случай — докато излизаше на улицата, прибави той, — аз не съм от онези собственици, които се намесват в ежедневното ръководство на вестника. Питайте когото и да е от моите главни редактори. Те ще ви кажат.

Един-двама от журналистите, които го следваха, вече го бяха направили, ала Армстронг се скри в лимузината си, преди да са успели да му зададат нов въпрос.

— Гадни наемници — рече той, докато автомобилът се отправяше към хотел „Плаза“, в който щеше да се проведе годишното събрание на акционерите на „Стар“. — Не можеш да контролираш дори онези, които притежаваш.

Ръсел не отговори. Докато пътуваха по Пето авеню, Дик постоянно си поглеждаше часовника. Струваше му се, че точно когато приближават кръстовищата, всички светофари светват червено. Или човек забелязваше такива неща само когато бърза? Той провери дали благодарствената му реч е на мястото си във вътрешния му джоб. Беше чел, че Маргарет Тачър никога не позволявала на помощниците си да носят речите й, защото се ужасявала от мисълта да се изправи пред публика без предварително подготвен текст. Сега за пръв път я разбираше.

Докато минаваха покрай сградата на „Дженеръл Мотърс“, Дик за пореден път попи потта от челото си. Ръсел продължаваше да зяпа през прозореца.

— Какво може да се обърка? — за десети път попита Армстронг.

— Нищо — отвърна Кричли и потупа кожената чанта на коленете си. — Тук имам петдесет и един процента от акциите и ни е известно, че Таунсенд разполага само с четирийсет и шест. Просто се успокой.

На стълбището пред „Плаза“ ги очакваха още оператори, фотографи и журналисти. Ръсел хвърли поглед към клиента си, който въпреки неговите възражения, изглежда, се радваше на оказваното му внимание. Докато Армстронг излизаше от автомобила, управителят на „Плаза“ пристъпи напред, за да го посрещне, сякаш е държавен глава. Той въведе двамата мъже в хотела и ги придружи до зала „Линкълн“. Дик не видя Кийт Таунсенд и старшия партньор на друга прочута юридическа кантора, които слизаха от асансьора.

Таунсенд бе пристигнал в „Плаза“ един час по-рано. Незабелязан от управителя, той надникна в залата, в която щеше да се проведе събранието, после отиде в президентския апартамент, където Том беше събрал група безработни актьори. Кийт доуточни ролята, която се очакваше да изпълнят, и им обясни защо се налага да подпишат толкова много формуляри. След четирийсет минути се върна във фоайето.

Таунсенд и Том Спенсър бавно последваха Армстронг към зала „Линкълн“. Спокойно можеха да ги вземат за двама от неговите сътрудници.

— Ами ако тя се отметне? — попита Кийт.

— Тогава огромен брой хора ще са изгубили много време и пари — отвърна адвокатът.

Таунсенд се изненада колко е пълна залата. Бе решил, че петстотинте стола, които сутринта видя да нареждат служителите, ще се окажат повече от необходимото. Ала грешеше — в дъното вече имаше правостоящи. Запазените за акционерите двайсет реда пред трибуната бяха оградени с червено въже. Пресата, служителите на вестника и зяпачите трябваше да се задоволят с останалото пространство.

Осветявани от фотографски светкавици, Кийт и Спенсър бавно закрачиха по централната пътека. Накрая стигнаха до червеното въже, където ги помолиха да представят доказателство, че са акционери на компанията. Енергична жена прокара показалец по дълъг списък с имена, отбеляза техните, усмихна им се и откачи въжето.