Джефри Арчър - Четвъртата власт

— А, не — възрази Кийт. — Месечната ти заплата, иначе веднага се връщаме на летището.

Сам мина на червен светофар и едва не се блъсна в трамвая.

— Уговорихме се — накрая каза той. — Но само ако същото се отнася и за Артър.

— Кой е този Артър, по дяволите?

— Шофьорът на председателя.

— Добре, съгласен съм. — Автомобилът спря пред редакцията на „Куриер“.

— Колко време да ви чакам?

— Толкова, колкото ще ти трябва, за да изгубиш месечната си заплата — отвърна Таунсенд и слезе от колата.

Погледна сградата, в която през двайсетте години баща му беше започнал кариерата си като репортер, в която самият той бе стажувал като ученик и която по-късно, без дори да му съобщи, майка му беше продала на конкурент. От мястото си видя някогашния кабинет на сър Греъм. Дали „Куриер“ наистина можеше да се продава, без някой от неговите професионални съветници да го знае? Преди да хване първия полет за Сидни бе проверил цената на акциите: 8,40 долара. Можеше ли да рискува само заради думите на шофьора си? Искаше му се Кейт да е с него, за да я попита за мнението й. Благодарение на нея „Любовницата на сенатора“ от Маргарет Шъруд две седмици остана в дъното на списъка на бестселърите и той получи обратно втория си милион. За огромна изненада и на двамата романът получи прилични оценки в издания, които не бяха негова собственост. Кийт беше избухнал в смях, когато госпожа Шъруд му писа, за да го попита дали се интересува от договор за три нови книги.

Таунсенд влезе в сградата и мина под часовника над входа към фоайето. За миг спря пред бронзовия бюст на баща си и си спомни, че като малък се бе протягал на пръсти и се бе опитвал да докосне косата му. Това само го направи още по-нервен.

Той пресече фоайето и се присъедини към група хора, които влизаха в асансьора. Когато видяха кой е, всички замълчаха. Кийт натисна бутона и вратите се затвориха. Не бе идвал тук повече от трийсет години, но знаеше къде е заседателната зала — на няколко метра от бащиния му кабинет.

Асансьорът спря на етажите на тиражния, рекламния и после на редакторския отдел, докато накрая Таунсенд не остана сам. Той предпазливо излезе в коридора и се огледа. Нямаше никого. Обърна се надясно и тръгна към залата, като на минаване покрай някогашния офис на сър Греъм забави крачка.

Спря пред вратата на заседателната зала. Тъкмо се канеше да се върне, да излезе от сградата и да каже на Сам какво мисли за него и приятелчето му Артър, когато си спомни условията на баса. Ако не беше такъв кутсузлия в залаганията, може би изобщо нямаше да почука и да влезе, без да изчака отговор.

Шестнайсет глави се завъртяха към него. Всички мълчаха, все едно го бяха очаквали.

— Господин председател — започна Таунсенд, — готов съм да предложа по дванайсет долара за акция за дела ви от „Куриер“. Тъй като довечера заминавам за Лондон, или ще сключим сделката сега, или просто няма да я сключим.

Сам седеше в колата и чакаше шефа си. На третия час позвъни на Артър, за да му каже да вложи следващата си месечна заплата в акции на „Мелбърн Куриер“ и да побърза преди директорският борд да е направил официално изявление.

Когато на другата сутрин кацна в Лондон, Таунсенд съобщи, че Брус Кели ще стане главен редактор на „Глоуб“ и ще превърне вестника в таблоид. Само неколцина вътрешни хора оцениха значението на думите му. През следващите дни в няколко национални ежедневника се появиха биографии на Брус. Във всички се казваше, че в продължение на двайсет и пет години е бил редактор на „Сидни Кроникъл“, разведен, с две големи деца, и макар да се смятало, че Кийт Таунсенд няма приятели, двамата били изключително близки. „Ситизън“ иззлорадства, когато Кели не получи разрешително за работа, и заяви, че редактирането на „Глоуб“ не можело да се смята за труд. Но като цяло почти нямаше информация за новия австралийски емигрант. Под заглавието „Почивай в мир“ „Ситизън“ информира читателите си, че Кели бил обикновен гробар, доведен в страната да погребе нещо, което всички останали отдавна смятали за мъртво. Срещу всеки продаден брой на „Глоуб“ „Ситизън“ продавал по три. Точното число бе 2,3, ала Таунсенд започваше да свиква със статистическите преувеличения на Армстронг. Той нареди да поставят първата страница в рамка и я закачи на стената в новия кабинет на Брус.

Щом пристигна в Лондон, още преди да си е намерил жилище, Кели започна да примамва журналисти от таблоидите. Повечето, изглежда, не бяха обезпокоени от предупрежденията на „Ситизън“, че „Глоуб“ продължавал да потъва и че ако Таунсенд не успеел да се споразумее с профсъюзите, дори можело да не оцелее. Първата среща на Брус беше с Кевин Ръшклиф, заместник главен редактор на „Пийпъл“.