Джефри Арчър - Четвъртата власт

— Радвам се да те видя, Кийт — поздрави го Брус Кели.

Таунсенд се завъртя, за да посрещне първия си главен редактор.

— И аз се радвам, че съм тук, Брус. Мина много време — отвърна той, докато се ръкуваха. Чудеше се дали е остарял също толкова, колкото оплешивяващия, затлъстял Кели.

— Как е Кейт?

— Не може да понася Лондон и изглежда, че прекарва повече време в Ню Йорк, но се надявам другата седмица да пристигне. Как е тук?

— От седмичните ни отчети знаеш, че миналата година тиражът малко се увеличи, рекламите също, а печалбите са на нормално равнище. Така че, предполагам, ми е време да се пенсионирам.

— Тъкмо затова се върнах да поговоря с теб — рече Кийт.

Лицето на Брус пребледня.

— Сериозно ли, шефе?

— Никога не съм бил по-сериозен — погледна приятеля си в очите Таунсенд. — Трябваш ми в Лондон.

— За какво? — попита Кели. — „Глоуб“ едва ли е вестник, който мога да редактирам. Прекалено е традиционен и типично английски.

— И точно затова тиражът му ежеседмично спада. Читателите му са толкова стари, че буквално измират един по един. Ако искам да се справя с Армстронг, ти трябва да си следващият главен редактор на „Глоуб“. Налага се да се промени целият вестник. На първо място да се превърне в таблоид.

Брус не можеше да повярва на ушите си.

— Но профсъюзите никога няма да се съгласят.

— Имам планове и за тях — каза Таунсенд.

НАЙ-ПРОДАВАНИЯТ БРИТАНСКИ ЕЖЕДНЕВНИК

Армстронг се гордееше с надписа под заглавието на „Ситизън“. Но макар че тиражът оставаше стабилен, той започваше да си мисли, че Алистър Макалвой, най-старият главен редактор на Флийт стрийт, може би не е подходящ за дългосрочната му стратегия.

Дик нямаше представа защо Таунсенд е отлетял за Сидни. Не можеше да повярва, че съперникът му ще позволи продажбите да продължат да спадат, без дори да се опита да се бори. Ала докато „Ситизън“ имаше два пъти по-голям тираж от „Глоуб“, Армстронг не се колебаеше всяка сутрин да напомня на верните си читатели, че е собственик на най-продавания британски вестник. За предишната година „Армстронг Комюникейшънс“ бяха обявили печалба от седемнайсет милиона лири и всеки знаеше, че за следващата си оферта генералният директор отправя поглед на запад.

Хора, които си въобразяваха, че са отлично осведомени, хиляди пъти му бяха казвали, че Таунсенд купува акции от „Ню Йорк Стар“. Но те дори не подозираха, че той прави абсолютно същото. Неговият нюйоркски адвокат Ръсел Кричли го бе предупредил, че според правилата на Комисията по ценните книжа и валутата, щом стане собственик на повече от пет процента от акциите, трябва публично да заяви дали възнамерява да овладее контролния пакет.

В момента държеше малко над четири и половина процента от вестника и подозираше, че Таунсенд е в приблизително същото положение. Но засега и двамата само се дебнеха. Армстронг знаеше, че Таунсенд контролира повече градски и щатски вестници в Америка, въпреки че Дик неотдавна беше купил „Милуоки Груп“ и нейните единайсет издания. Съперниците бяха наясно, че тъй като „Ню Йорк Таймс“ никога няма да бъде обявен за продан, основната цел в Ню Йорк е да сложат ръце върху таблоидния пазар.

Докато Таунсенд се намираше в Сидни и кроеше плановете си да изненада нищо неподозиращата британска публика с новия „Глоуб“, Армстронг отлетя за Манхатън, за да подготви настъплението си към „Ню Йорк Стар“.

— Но Брус Кели не знаеше нищо за това — каза Кийт, докато пътуваше от летище „Тъламарийн“ за Мелбърн.

— Не би трябвало и да се очаква — отвърна Сам. — Той не познава шофьора на председателя.

— Да не би да твърдиш, че един шофьор може да знае нещо, за което не е чувал никой друг в издателския свят?

— Не. Заместник-председателят също знае, защото двамата с председателя са обсъждали въпроса на задната седалка на колата.

— А шофьорът каза ли ти, че в десет часа тази сутрин има заседание на директорския борд?

— Да, шефе. Всъщност в момента той откарва председателя на заседанието.

— И че уговорената цена е дванайсет долара за акция?

— Така са се разбрали на задната седалка председателят и заместник-председателят — докато навлизаха в центъра на града, потвърди Сам.

Таунсенд не успя да измисли повече въпроси, с които да възвърне достойнството си.

— Искаш ли да се обзаложим? — попита той, когато завиха по Флиндърс стрийт.

Сам внимателно обмисли предложението.

— Съгласен съм, шефе. — Шофьорът замълча за миг. — Сто долара, ако се окажа прав.