Джефри Арчър - Четвъртата власт

— Но комисията би трябвало да е безпристрастна.

— Какъвто беше Таунсенд с Уилсън и Хийт 28 28 Едуард Ричард Хийт (р. 1916) — британски премиер 1970 — 1974 г. — Б.пр. ли? „Глоуб“ постоянно бълва оди за новия премиер. Ако Таунсенд сложи ръце и върху „Ситизън“, лейбъристкото движение ще остане без национална трибуна.

— Няма спор — съгласи се Стивън. — Но комисията не е съставена само от социалисти.

— За съжаление — отвърна Армстронг. — Ако стана собственик на „Ситизън“, Таунсенд за пръв път в живота си ще научи какво означава истинска конкуренция.

— Излишно е да ме убеждаваш, Дик. Желая ти късмет с министъра. Но не ти се обадих за това.

— Винаги, когато ми се обаждаш, Стивън, има някакъв проблем. Какъв е този път?

— Току-що получих дълго писмо от адвоката на Шарън Левит. Заплашва, че ще те даде под съд.

— Но аз подписах споразумение с нея още преди месеци. Няма да получи нито стотинка повече.

— Зная, Дик. Но сега иска да те съди за бащинство. Родила е син и твърди, че бил от теб.

— Може да е от всеки! Познавам я тая развратна кучка!

— Възможно е — каза Стивън. — Но не и с рождено петно под дясната лопатка. И не забравяй, че в комисията има четири жени, а съпругата на Таунсенд е бременна.

— Кога е родено копелето? — попита Армстронг и бързо запрелиства бележника си назад.

— На четвърти януари.

— Почакай. — Дик погледна бележката девет месеца преди тази дата: Алекзандър Шъруд, Париж. — Сигурно го е замислила още от самото начало — изръмжа той. — Когато се преструваше, че иска да ми стане секретарка. Какво препоръчваш?

— Нейните адвокати със сигурност знаят за борбата за „Ситизън“ и следователно са наясно, че трябва само да се обадят в „Глоуб“…

— Няма да посмеят!

— Навярно няма — спокойно отвърна Стивън. — Но тя може да го направи. Препоръчвам ти да ме оставиш да уговоря възможно най-приемливите за теб условия.

— Щом казваш — тихо рече Дик. — Но я предупреди, че ако се разчуе дори само една дума, няма да види нито грош.

— Ще направя каквото мога — каза Холит. — Но се опасявам, че е научила нещо от теб.

— Какво?

— Че евтините адвокати излизат скъпо. Ще ти се обадя веднага щом стигнем до споразумение.

— Добре. — Армстронг затвори и викна: — Памела! Свържи ме с Дон Шарп.

Когато главният редактор на „Лондон Ивнинг Поуст“ се обади, Дик каза:

— Появи се нещо спешно. Ще трябва да отложим обяда за друг път.

И затвори, преди да даде на Шарп възможност да отвърне нещо. Отдавна искаше да го уволни и дори се беше свързал с човека, когото смяташе да назначи на негово място, но срещата с министъра го накара да отложи решението си с още няколко дни.

Не се безпокоеше много за Шарън и онова, което тя можеше да съобщи на пресата. Имаше досиета за всеки главен редактор на Флийт стрийт, още по-дебел и за техните господари и цяла кантонерка, посветена на Кийт Таунсенд. Мислите му се върнаха към Рей Аткинс.

След като с Памела прегледаха сутрешната поща, той й нареди да му донесе парламентарния справочник. Искаше да си припомни основните факти от кариерата на Аткинс, имената на жена му и децата му, министерските постове, които е заемал, дори хобитата му.

Всички смятаха, че Рей Аткинс е един от най-интелигентните политици от своето поколение. Потвърждаваше го и фактът, че Харолд Уилсън го бе направил министър в сянка скоро след като бе заел поста си. След общите избори през 1966 година Аткинс бе станал министър на търговията и промишлеността. Според всеобщото мнение, ако лейбъристите спечелеха следващите избори — нещо, в което Армстронг не вярваше — Аткинс щеше да се издигне. Някои дори го смятаха за бъдещ председател на партията.

Тъй като Аткинс беше избран в северен район, покриван от местен вестник на Армстронг, през годините двамата се бяха сближили и често обядваха заедно. След назначаването му за министър на промишлеността Дик положи още повече усилия да го предразположи с надеждата, че това може да наклони везните в негова полза, когато дойде моментът да решат на кого да позволят да купи „Ситизън“.

Тиражът на „Глоуб“ продължаваше да спада. Таунсенд бе имал намерение да уволни главния редактор, ала бе променил плановете си, когато собственикът на „Ситизън“ Хю Тънклиф почина и вдовицата му съобщи, че продава вестника. За няколко дни Кийт бе убедил директорския борд на компанията си, че трябва да направи оферта за вестника — оферта, която „Файненшъл Таймс“ характеризира като „прекалено висока“, макар че „Ситизън“ се гордееше с най-големия тираж във Великобритания. След като бяха получени всички предложения, се оказа, че неговото е най-изгодно. Незабавно последва отрицателна реакция, която намери място на първите страници на „Гардиан“. Ден след ден избрани журналисти демонстрираха неодобрението си към перспективата Таунсенд да притежава двата най-големи ежедневника в страната. В рядка проява на солидарност „Таймс“ публикува уводна статия, която осъди идеята чужденци да овладеят националните институции и по този начин да упражнят силно влияние върху британския начин на живот. На следващата сутрин главният редактор получи няколко писма, в които се посочваше, че собственикът на самия „Таймс“ е канадец. Не публикуваха нито едно от тях.