Джефри Арчър - Четвъртата власт

В петък следобед Армстронг пристигна в Париж с едно момиче на име Джули — от рекламния отдел. Бе наредил на Памела да не го търсят, освен в краен случай.

Предния ден Таунсенд се беше върнал в Ню Йорк, след като му бяха подшушнали, че главният акционер на „Ню Йорк Стар“ най-после продава акциите си. Бе казал на Хедър, че ще остане там поне две седмици.

Тайната на сър Уолтър бе разкрита в петък вечерта. Първият човек от лагера на Армстронг, който чу новината, незабавно позвъни в офиса му и взе домашния номер на секретарката му. Когато научи какво е замислил сър Уолтър, Памела реши, че това определено е „краен случай“, и веднага се обади в „Джордж V“. Управителят я информира, че господин Армстронг и неговата „спътничка“ се преместили в друг хотел, след като в бара се натъкнали на група лейбъристки министри, пристигнали в Париж на конференция на НАТО. През остатъка от вечерта секретарката систематично провери във всички първокласни хотели във френската столица, но откри Армстронг едва няколко минути след полунощ.

Нощният портиер категорично заяви, че господин Армстронг бил наредил да не го безпокоят при никакви обстоятелства. Понеже бе видял момичето с него, той смяташе, че ако наруши заповедта, няма голяма вероятност да получи бакшиш. Памела остана будна през цялата нощ и в седем сутринта отново се обади. Но тъй като в събота управителят пристигаше в девет, получи същия студен отговор.

Пръв съобщи на Таунсенд какво става Крис Слейтър, заместник-редактор в „Глоуб“, който смяташе, че по този начин може да осигури бъдещето си във вестника. След продължителни обяснения най-после откри господин Таунсенд да играе скуош с Том Спенсър в „Ракитс Клъб“, Ню Йорк, за 1000 долара на игра.

Кийт водеше с четири точки в последния сет, когато на стъклената врата се почука и служител на клуба попита дали господин Таунсенд ще се съгласи да приеме спешен телефонен разговор. Като се опитваше да не се разсейва, той попита:

— С кого? — И тъй като името Крис Слейтър не му говореше нищо, отвърна: — Кажи му да позвъни по-късно. — И точно преди да бие сервиз, прибави: — Спомена ли откъде се обажда?

— Не, господине. Само каза, че работел в „Глоуб“.

Таунсенд стисна топката и обмисли възможностите. Водеше с 2000 долара срещу човек, когото не бе побеждавал от месеци, и знаеше, че ако напусне корта дори за няколко минути, Том ще се обяви за победител.

Цели десет секунди стоя, вперил поглед в стената.

— Давай! — рязко каза Том.

— Това ли е твоят съвет като адвокат?

— Да. Или продължавай, или се признай за победен. Ти решаваш. — Таунсенд пусна топката и тичешком последва служителя. Настигна го точно преди да затвори слушалката.

— Дано да имаш основателна причина, Слейтър — каза Таунсенд, — защото до момента ми струваш две хиляди долара.

Не повярва на ушите си, когато заместник-редакторът му съобщи, че в следващия брой на „Глоуб“ сър Уолтър Шъруд щял да покани читателите да гласуват кой да е следващият собственик на вестника.

— На цяла страница ще бъдат представени биографиите на двамата кандидати — обясни Слейтър, — а най-отдолу ще има бюлетина. — И му прочете последните изречения от уводната статия:

Верните читатели на „Глоуб“ не бива да се боят за бъдещето на най-любимия вестник в кралството. Двамата кандидати се съгласиха сър Уолтър Шъруд да остане председател на директорския борд, с което се гарантира приемствеността, причина за успеха на вестника през по-голямата част от века. Затова гласувайте. Резултатът ще бъде оповестен следващата събота.

Таунсенд благодари на Слейтър и го увери, че ако купи „Глоуб“, няма да го забрави. И след като затвори телефона, се зачуди къде ли е Армстронг.

Не се върна на корта, а незабавно телефонира на Нед Бруър, шеф на лондонското му бюро. Съобщи му точно какво трябва да направи през нощта и накрая му каза, че веднага щом кацне на „Хийтроу“, ще се свърже с него.

— Междувременно, Нед — рече той, — погрижи се, когато дойда в офиса, да разполагаш поне с двайсет хиляди лири в брой.

После отиде на рецепцията, взе портфейла си, излезе на Пето авеню и спря такси.

— На летището — нареди Таунсенд. — И ако стигнеш навреме за полета за Лондон, ще получиш сто долара.

Докато с бясна скорост летяха по улиците, Кийт внезапно си спомни, че Том все още го чака на корта и че има уговорка с Кейт за вечеря, за да го информира за напредъка си с „Любовницата на сенатора“. С всеки изтекъл ден той благодареше на Господ, че е открил единствения човек, който може да търпи непоносимия му начин на живот, отчасти защото тя беше приела положението дълго преди да се оженят. Кейт никога не го караше да се чувства виновен за това, че е закъснял или че изобщо не се е прибрал. Надяваше се Спенсър да й позвъни, за да й предаде, че е изчезнал. Можеше да чуе думите му: „Не, нямам представа къде е отишъл“.