Джефри Арчър - Четвъртата власт

— Кийт Таунсенд — накрая отвърна тя. — Господ едва ли е създавал по-малко романтичен човек от теб!

— Това „да“ ли означава? — попита той. Но връзката вече бе прекъснала. Кийт затвори слушалката и погледна Том Спенсър.

— Прие ли условията ти? — широко се усмихна адвокатът.

— Не съм абсолютно сигурен — каза Таунсенд. — Но въпреки това искам да уредиш всичко, за което се разбрахме.

— Добре, тогава отивам в градския съвет.

— И се погрижи утре следобед да си свободен.

— Защо? — попита Том.

— Защото ще имаме нужда от свидетел за подписването на договора.

Този ден сър Уолтър Шъруд изруга цели няколко пъти, което бе далеч над средната му месечна норма.

Първият поток от проклятия се изля след телефонния разговор с брат му. Точно преди закуска Алекзандър му се обади от Париж, за да му съобщи, че е продал акциите си от „Глоуб“ на Ричард Армстронг за двайсет милиона долара, и му препоръча да направи същото.

Но сър Уолтър смяташе, че Армстронг е последният човек на света, който би трябвало да притежава вестник, също толкова британски, колкото говеждото и йоркширския пудинг.

Обилният обяд в клуба по голф успя да го поуспокои, ала той едва не получи инфаркт, когато от Ню Йорк се обади снаха му и му каза, че също продала дела си, но не на Армстронг, а на Кийт Таунсенд, човек, който според сър Уолтър позореше колониите. Никога нямаше да забрави как му се бе наложило да остане една седмица в Сидни и да търпи ежедневните възгледи на „Сидни Кроникъл“ за „така наречената кралица на Австралия“. Беше се прехвърлил на „Континент“, само за да открие, че вестникът поддържа обявяването на страната за република.

Точно преди да седне на вечеря с жена си му позвъни неговият счетоводител. Сър Уолтър нямаше нужда да му напомнят, че през последната година продажбите на „Глоуб“ ежеседмично спадат и че по тази причина е разумно да приеме оферта за 20 милиона, независимо от произхода й. Не на последно място, защото — както се изрази онзи грубиян — „Роднините ти са те прецакали и колкото по-рано пипнеш парите, толкова по-добре“.

— Но с кого все пак да сключа сделката? — мрачно попита той. — И двамата ми изглеждат еднакво отвратителни.

— Не съм квалифициран да давам съвети по този въпрос — отвърна счетоводителят. — Навярно би трябвало да се спреш на онзи, когото мразиш по-малко.

На следващата сутрин сър Уолтър пристигна в офиса си необичайно рано и откри, че всяка от заинтересованите страни е пратила по една дебела папка за противника си. И двете били доставени на ръка с разлика от един час. Започна да отлага. Но с изтичането на дните неговият счетоводител, адвокатът му и дори собствената му жена постоянно му напомняха, че тиражите продължават да спадат и че му е предоставен съвсем лесен изход.

Накрая се примири с неизбежното и реши, че стига да остане председател на борда още четири години — до седемдесетия си рожден ден — навярно ще успее да се сработи или с Армстронг, или с Таунсенд. Смяташе за важно приятелите му в клуба по голф да знаят, че все още е председател.

На другата сутрин нареди на секретарката си да покани конкурентите на обяд в два последователни дни и да им каже, че той ще им съобщи решението си до една седмица.

Но след като се срещна и с двамата, все още не можеше да определи кого мрази повече. Възхищаваше се на Армстронг за това, че е спечелил кръст за храброст в защита на втората си родина, но не можеше да понесе мисълта, че собственикът на „Глоуб“ няма да знае как да си служи с вилица и нож. В същото време му допадаше идеята вестникът да принадлежи на оксфордски възпитаник, ала му прилошаваше, когато си спомнеше възгледите на Таунсенд за монархията. Поне и двамата го бяха уверили, че ще остане председател на борда. Но когато седмицата изтече, продължаваше да се колебае.

Започна да иска съвет от всеки в клуба по голф, включително от бармана, но това не промени нищо. Едва когато неговият банкер му съобщи, че лирата се качва спрямо долара заради проблемите на президента Джонсън във Виетнам, сър Уолтър най-после взе решение.

Колко странно, че една-единствена дума е в състояние да предизвика поток от несвързани помежду си мисли и да ги превърне в действие, каза си сър Уолтър. Докато набираше телефонния номер на банкера си, той знаеше точно кой би трябвало да сложи край на неговата дилема. Ала освен това разбираше, че трябва да запази тайната до последния момент, дори от главния редактор на „Глоуб“.